Що се отнася за хипократовата клетва сте напълно прави. Само че аз съм жена, а вие сте мъже минали през казарма. Интересно в какво сте се клели вие на клетвата след новобранския период?
Прочетох,че на Ели няма да бъде възможно да пише, но някои неща ще споделя. Ей така, за обогатяване на някои представи за онова време и живота ни.
Клел съм се в казармата. Края на май месец 1984 г. Не помня текста, вероятно някъде го има във военен сайт или архив от онези години. Разбира се съм сигурен,че е бил свързан с дълг към Родината, може би е имало текст, който да не е Богоугоден или показва идолопоклонство. Нямах и бегла представа,че Бог съществува, ако и да бяхме чували всички за Библията-тази загадъчна книга. А след години осъзнах как Бог е пазил близките ми, мен самия през този труден период от живота ми. Без да имаме никаква вяра.
Служих 27 месеца, пълни. В средата на 80-те всички наборници служеха с по 3 месеца допълнително, заради преименуването на мюсюлманите в България. Нашият набор също.
6 месеца се обучавахме за командири на танкове и механик водачи в учебна школа в Шумен. От пролетта на 1984 до есента. От есента до юни 1986 г. бях командир на танк в Ямбол.
Накратко за службата.
27 месеца ставане в 5 часа. В школата 30 минути скоростно бягане всяка сутрин след ставане. След това занятия, учения, стрелби, изпити.
В Ямбол обаче реалната служба беше доста сурова и безмилостна. Бягането сутрин беше заменено с пътуване до полигона 3 пъти в седмицата и в 6ч. сутринта започваше учението-стрелби на полигона на около 10 км от Ямбол. Бях завършил школата за командир на танк и така служих до края на казармата. Останалите 3 дни в седмицата занятията бяха в поделението. Седмия ден, който представляваше нещо като почивка, имаше свиждания, но по-често работехме някаква работа, най-често някъде леехме бетон, което си беше абсолютна почивка за нас и нещо различно от тежките машини тежащи 36 тона и работещи със страхотен шум.
Тогава имаше страховити студове и зима. Едно е да мръзнеш в населено място, съвсем друго е да мръзнеш под постоянен вятър на полето с едно кепе на главата, обучения,стрелби, влизане и излизане от танка десетки пъти на ден при минус 10 градуса примерно. Хората бяха добри, момчета на по 18-19 години. Нямаше дрязги или някаква омраза, този да мрази онзи или някои други. Добър народ сме. Бяхме си един отбор без да се познаваме, събрани от всички краища на България. Имаше сериозни инциденти и пострадали момчета, но няма да ги описвам. Не бяха с фатален край, слава на Бога.
Службата си беше тежка, така се говореше още от ученическите години за танковите поделения,че били страшни и един ден се озовах в такова.
Януари 1985 г. беше като кулминация в казармите в онези години. Всички поделения в югоизточна България бяха вдигнати през нощта по тревога и за 2 часа стигнахме с машините на границата с Турция, после разбрахме,че и те са имали струпани войски на границата заради проблемите с преименуването в България на мюсюлманите. 48 часа изкарахме навън на полето в ледените стоманени машини при минус 10-15 градуса. Ако някой каже че в онези танкове е било топло-не му вярвайте, тази стомана няма стопляне, още по-студено става, когато танковете не се движат. След 48 часа се прибрахме толкова премръзнали, треперейки от студ и нямаше стопляне-запалихме печката и налягахме около нея и треперехме, не усещахме топлината. На другия ден всичко си продължи по обичайния график.
Това премръзване не беше и най-страшното за мен. Не се разболях.
Февруари 1986 г. имахме учения за 5 дни извън обичайните на стрелбището. Същия студ. Спяхме на палатки в полето, а през деня учения с танковете. Случи се следното: Като командир на танк се изискваше да не бъде вътре в машината а седнал горе на отворен люк. Така се координирахме с другите командири дори и визуално. Такива бяха правилата и устава. 4 дни тренировки по няколко часа на ден при движещ се танк и насрещен вятър. На петия ден учението се проведе реално и успешно както беше упражнявано. Прибрахме се на петия ден вечерта в поделението. Тогава вдигнах над 40 градуса температура с голяма треска. Треперех и си мислех: ако оживея ще мога и да се уволня. Няколко дни полежах в медицинския пункт и се оправих.
Как ме е пазил Всевишният...След като се уволних няколко години не говорих на никой приятел или дори близки за преживяното не само в този случай а като цяло за службата, никой нямаше да го разбере, знаех че ще звучи нереално. След няколко години когато си позволих да разкажа за подобни събития от службата на родителите ми...майка ми се разплака със сълзи.
Това е преживяно, реално е. Без преувеличение. Никога не съм изпитвал гняв или огорчение,че така са преминали 27 месеца от живота ми. Бог ме преведе.
А това е само един лек досег с военните оръжия, ако и да беше истинско. Но не беше война. Може да сме били на прага...не знам. Но днес лигльовци-политици, говорещи леко и весело за война, като за нещо нормално, ги смятам за увредени умствено хора и дори злодеи.
Велик е Бог и Неговият промисъл.
--------
27 месеца казарма, от които повечето съм пребивавал в свръхшумна машина. Добавям 6 кръгли години в производствени цехове на 2 различни шумни машини и мога да кажа,че проблемите със слуха и равновесието са най-малкото което е можело да ми се случи. Но и от тях ме избавя Господ.
Велико слово строшаващо скалата.