.. опитах да помогна на човек болен от множествена склероза/знаем се от години/ и е на инвалидна количка от години. Срещнах го с добър терапевт за раздвижване , но нещо не се спогодиха и остана всичко без резултат. После аз малко позакъсах здравословно и така останаха нещата.
...
Човекът е починал преди няколко дни. На 62.
Бяхме се запознали през далечната 1999 г.
Говорили сме за Бог доста пъти, но той все повтаряше: "Не вярвам". Снощи разбрах,че е починал...В една болнична стая бяхме през 1999г. Двамата с него и един католик, който се кръстеше през 5 минути и след това разказваше вицове за Бог...
Тези дни,четейки от книга на А.Кац стигнах отново до страданието. Което много църковни общности се стремят да избягват, дори не говорят за него.
1999 беше годината, която беше най-тежката за мен изобщо. През пролетта на 1999 се оказах със съсипано здраве в няколко направления. Много зле плюс проблеми с придвижването. 40 дни в болница, много лекарства...Не знаех какво ще се случи с мен. Нямах сили даже за молитви, да не говорим за четене...
В следващите години имах също много трудни за преодоляване семейни проблеми, много вътрешни борби,измъчване и изтърпяване, но вече имах повече вътрешна сила, понасях и вървях някак си по-силен във всичко, което беше като препятствия за духа ми... Накратко казано, но годините бяха много трудни. 1999 и сега стои в съзнанието ми като връх на някаква огромна планина, на който съм бил доведен от вяра и любов, но бях там като някой, който все още не е разбрал защо е там...и защо е толкова трудно за приемане всичко, което се случва.
Когато човек повярва той все още не знае цената на всичко в което навлиза. Нито е разбрал, нито е в състояние да оцени живота си, нито живота на другите, да не говорим за Христовата жертва. На теория лесно се говори - виждаме добре. Но не изпита ли голямото страдание от личен опит, човек не може да разбере Божието учение дълбоко и истински. Когато нямаш сили дори да говориш и единственото от което имаш нужда е Божият Дух и десница да те измъкнат от мястото и състоянието в което се намираш. Когато осъзнаеш,че без Бог нямаш дори и минута живот и дихание. Бог с голямата си милост показва на всеки, който сериозно търси лицето Му, през какво е преминал Синът Му...и всичко това не е просто нещо.
--------------
от книгата:
Не би било проява на студенина, ако кажем, че докато тайната на страданието не се е врязала дълбоко в съзнанието ни или по-скоро, ако не сме били запленени от тази тайна, не можем с право да твърдим, че сме народ на Бога. Господ познава Своите Си и това познаване е съвършено свързано с проумяването на онова уникално събитие, което повече от всичко друго, открива Бога такъв какъвтоТой Е, а именно Неговото разпъване, страдание и смърт на Голгота.
Светът, плътта и дяволът дружно са се постарали да изпразнят Кръста от значението му, да го разнежат и по някакъв начин да го лишат от неговия ужас. В действителност няма начин умът ни да побере този ужас. Нужно е откровение. Ние не можем да достигнем до тая тайна със силата на ума или интелекта ни. Ако говорим за това с твърде голяма лекота, ако го изразяваме с много приказки, ако хубавичко сме го определили веднъж за винаги и жонглираме с цитати за Кръста, можем да сме сигурни, че сме изтървали смисъла му. Славата на всичко, което принадлежи на Кръста –мъката, смъртта, кръвта, и страданието –е нужно да бъде по-скоро почувствана от сърцата ни, отколкото „разбрана‟ с умствените ни способности.
Откровението за тайната на страданието (Кръста) не може да бъде разпечатано, ако не попаднеш и ти самия в подобен мрак. Бог очаква по-скоро пронизителен вик, отколкото евтина словоохотливост относно събитието, което е в сърцето на вярата ни и което мнозина от нас не са изпитали. Затова и не сме носители на онова, което по необходимост следва Кръста, т.е. възкресен живот.Колкото по-бързо признаем това и бъдем предадени в ръцете на огорчението, което наистина е наш дял, толкова по-скоро ще намерим действителността. Колко малко са онези от нас, които са я доближили и иронията е, че нищо не се бори по-ефективно срещу тази действителност от самата „религия‟.
Няма да проумеем реалността на Кръста, докато не пожелаем да изпитаме чувството на пълна изоставеност от Бога. Кръстът не е Кръстът, докато не го преживеем като пълна изоставеност. Колко от нас се борят за да избегнат именно това? Колко от нас са разтълкували погрешно обстоятелствата, в които Бог ни поставя и са ги приписали на неприятеля? Колко от нас се борят със зъби и нокти да избегнат онова, което Бог желае да изпитаме всички в себе си –това чувство на пълна безнадеждност и изоставеност –където ни е отнето дори това, което сме мислели, че знаем и разбираме и където сладкодумните ни приказки и изповеди на вярата не струват нищо?
Голяма тъмнина покрила земята, когато Исус бил прикован на Кръста. Колцина са готови да ни застигне голяма тъмнина –душите ни да се потопят в небитието, дотолкова, че дори нещата в които сме се вричали –жалките понятия с които боравим, доктрините в които сме толкова сигурни –да бъдат също стрити на прах всред пълна тъмнина? Тъмнината, която покри Исус на Кръста трябва също да засени и нас като единвид отрицание на всички неща –дори на онова, което сме мислели, че разбираме относно Кръста.Бог чака душите ни да достигнат до тази нищета. Той се ужасява от “фразовитите” християни, защо дори и това, което казваме да е вярно, то още не е станало вярно за нас и не може да стане вярно, докато не позволим на тази тъмнина да ни сполети. Както беше при Исус, така ще бъде и за нас и докато не дойде същата тази “тъмнина”, докато не изпитаме същото чувство на тотална самота и изоставеност, не можем да проникнем в реалността на събитието, което е в центъра на вярата.
http://www.sviatost.info/arthur_katz/2_Books/ak_book---Istinskata_Cwrkva.pdf