Главната роля на Израел
Като църква, трябва да знаем, че има неща, които ще се изискат от нас поради отпадането на Израел. В Божиите очи, целта на спасението ни е да ги доведем до ревност. Ако не погледнем с Божиите очи и не съзрем Неговите цели за нашето спасение, тогава не стоим на апостолска основа и не сме истински ‘Негови’. Може и да имаме службите си, мисиите си и програмите си и да благославяме хората – и Господ няма да ни попречи, но не бива да мислим, че ще споделим и ще вземем участие в действията Му, касаещи Неговите вечни цели, а Израел е в центъра на тези цели.
Първото и най-важно нещо, което отличава истинската църква от всяко друго религиозно тяло, е именно поставянето на ударение не върху нашите ползи, но върху ползата за Бога. Да изявим многообразната Божия мъдрост пред небесните началства и власти на нечестието не е от полза за нас, но за Него. Недостатъкът, който разяжда сърцето на църквата и я прави неспособна да бъде църква в апостолския смисъл на думата е, че не е приела за себе си да гони Божиите цели и Божията радост. Църквата все още мисли за себе си – “Нашето благословение. Нашата полза. Какво печелим ние като повярваме. Ние сме спасени от скръбта. Ние отиваме на небето. Службата хубава ли беше? Как ти се стори проповедта? Какво извлече от нея?” Всичко се върти около нас, нашите вкусове, нашата радост. Донесохме в църквата егоизма, който ни занимаваше и в света и му сложихме друго лице – религиозно и духовно – но пак си остана егоизъм. Усещате ли, че несъзнателно и от невнимание, ние сме страшно заети със себе си, и че дори въздухът, който дишаме – егоцентричната мъдрост на този свят, е проникнал самата църква? Всяка тема в крайна сметка се свежда до това каква е ползата за нас. Нужно е нещо да сломи силата на това гравитиране около нас самите и Бог ни е възложил задача, която надминава нашите способности, а именно, че целта на нашето съществуване и спасение от Божия гледна точка, е да “подбудим Израел към ревност.”
Живеем за себе си и това е видимо в отражението на този живот върху телата ни. Това ни боли, онова ни тормози, и така и ще бъде, защото никога целта на нашето спасение не е била отвъд нас самите, цел която да стане нашето здраве. Задоволили сме се с нещата, които касаят нас, вместо с единствения критерий, който би зарадвал Бога, т.е. Неговата Слава и то завинаги.
Онези, които познават Божията Слава, знаят, че преди да се стигне до нея винаги е нужно известно страдание, което я предшества. Колцина са онези, които не биха се поклатили и биха понесли това страдание в църквата, преди то да се превърне в слава? Ако сме заедно достатъчно дълго и достатъчно близко, неминуемо ще възникнат ситуации, в които душата ни ще излиза всред предателства и разочарования, като ще бъдем еднакво наскърбявани и от това, което съзираме в собствените си сърца. Единствената причина, поради която може би не знаем за какво става въпрос е, че не сме достатъчно дълго и качествено заедно за да изпитаме тия неща. Почне ли да става конфузно си тръгваме и намираме съседната църква, защото някак си вярваме, че църквата е място за удовлетворение и не разбираме, че тя е място на страдание преди да стане хранилище на слава. Няма да бъдем истинско тяло, освен ако единственият ни мотив за съществуването ни не стане Славата на Бога – каквото и да ни коства това.
Ако църквата провокира ревност у евреите, то няма да е защото високоговорителите ни са по-мощни от тези на съседната църква, или защото музикантите ни са талантливи. Това ще е проявление от различно естество и предусещам, че това естество ще е небесно, пълно с правда, истина и реалност. Ключът към спасението на Израел е нееврейската църква, а ключът към превръщането на предимно нееврейската Църква в инструмент за изпълнението на Божиите цели е именно тази съвкупност от проявления на Духа, които са наше задължение спрямо евреите и които Църквата никога не би си избрала. Тази взаимност в отношенията е предначертана от Бога да спаси църквата от религиозно самовглъбяване и духовен егоцентризъм, които биха я лишили от апостолския й вид. В противен случай бихме станали необратимо и неизбежно егоцентрични, както и е станало с повечето църкви, движения и отделни хора.
Дори бих казал, че самото усещане за това изискване повече или по-малко липсва в мирогледа на църквата. Какъв ли ще е този пример от страна на църквата, че да възбуди народ, който винаги през историята е бил противник на евангелието, към ревност, към желание да притежава онова, което те винаги са презирали, и на което се противят и до днес? Може би ни липсва малко харизматичност? Може би трябва да сме по-петдесятни? Какво значи ‘истинска църква’? Какво трябва да видят евреите? Как да го постигнем? Забележителното е, че Павел оставя този въпрос висящ. Не дава обяснение какво има предвид с това или как трябва да се постигне. Но знаем поне това, че църквата, която може да възбуди към ревност евреите е същата, която може да победи и силите на тъмнината. Това което изисква едното служи и за другото. Знаем, че две тайни трябва да изпълнят. Едната е тайната на Израел, а другата е вечната цел на Бога, посредством църквата – да се изяви многообразната премъдрост на Бога пред небесните началства и власти на нечестието. Тези две тайни очакват изпълнението си и Бог създаде всичко именно заради това.