Дискусии върху Библейски и духовни въпроси > Израел и Църквата
Истинско Общение - Арт Кац
mak:
Чрез няколко дни, или според това как ще се развиват нещата, ще пускам подред от книгата на Арт Кац - Истинско Общение (True Fellowship). Надявам се за всички да е благословение, като четем заедно. Вярвам че има много какво да научим, тъй като Арт е потвърдил това свидетелство лично с живота си, а някои от нас го познават лично и са видяли плодовете от първа рака. Благословено четене!
Ако искате да се абонирате и да получавате e-mail за новите неща, над темата има един бутон ИЗВЕСТИ.
Предговор
В Псалм 133 пише,
“Ето колко е добро и колко е угодно да живеят братя в единодушие! Угодно е като онова скъпоценно миро на главата, което слизаше по брадата, Аароновата брада, което слизаше по яката на одеждите му; угодно е като ермонската роса, която слиза на сионските хълмове, защото Господ там е заръчал Благословението – живота до века.”
Това е нещо много повече от събирането ни на църква. Животът заедно е всекидневно единение. Това е съчетан живот. Това е да сме наясно с нашите несъвършенства и борби във вярата и въпреки това да не се предаваме, да не напускаме бойното поле и да не обръщаме гръб. Да живеем в единство заедно. Там Господ е подарил благословението и никъде другаде. След 26 години съвместен живот знам, че това не е някаква лесна и евтина задача. Има страдание, което предшества единението и го прави възможно, това страдание се нарича Кръст.
Обичам да казвам, че в крайна сметка, всеки проблем се свежда до Кръста, като опитност в страдание. Смирението е страдание и когато Бог ни призва да съградим общност, аз знаех, ама наистина си знаех – “Е, това е Кац. Това ще ти коства унижение и страдание. Това ще е примка за теб. Няма да станеш харизматичен лектор, който да прелита от една среща на друга и да преспива в хотел Holiday Inn. Ще живееш в тотална близост и докрай с други хора, при това всеки ден и всичките ти слабости, недостатъци, грехове и неуспехи ще бъдат и трябва да бъдат изявени”. От всичко това, може да произрасте реалност, която да се опише най-добре с думите “истинска църква”.
Дано тези страници опишат пред погледа на читателя, нещичко от тази реалност и особено от нейната слава, така че заедно с апостол Павел да можем да кажем с дълбочината на сърцата си “... на Него да бъде слава в църквата и в Христа Исуса във всичките родове от века до века. Амин.” (Ефесяни 3.21).
mak:
Въведение
От самото начало на моето спасение и в продължение на четири или пет години след това, интуитивно усeщах, че нещо не е наред в съвременния църковен живот. Къде е силата на Бога? Къде е славата и апостолската реалност? Къде е ‘Да дойде Царството Ти’? Защо ние не можем да кажем в нашето поколение, както първите светии казваха в тяхното : “Покайте се, защото Божието Царство наближи” ? Защо се опитваме да склоним хората да приемат Исус на основание на придобивките, които ще имат като Го приемат? Защо думите ни не приканват към покаяние в светлината на задаващото се Царство? Възможно ли е ‘Царството’ да не е толкова ‘близо’ и ние да нямаме правото да поставим така въпроса? В такъв случай, как и кога ще имаме едновременно и ‘Царството наближи’ и присъщата му власт?
Божият отговор беше да ни заведе в Минесота, в едно имение, което е било преди това почивен лагер. Когато прескочих веригата, която преграждаше входа и кракът ми стъпи на това място, Господ изрече четири неща в духа ми: “Владение; Място за обучение в последното време; Общност; Убежище”. Това бе началото на откровение за Неговото Царство изявило се в изпитанията, душевните терзания, ужасните разочарования и разстройства, които са наш дял единствено в истинска църковна опитност. Учудвам се на наивността на Християните, които мислят, че църквата е място, където ще бъдат успокоени или благословени по някакъв изнежен начин. Те, обаче, не осъзнават, че именно тук, премъдрият Бог, е приготвил за нас най-силни страдания с цел, да достигнем до истинско знание за Него и Неговите цели. Това беше моята опитност и не бих я разменил за нищо на света.
Павел ни казва в 1Тимотей 3.15, че “Църквата е стълб и подпорка на истината”. Ако мислиш, че това е достижимо заедно с други хора, в единство, срещайки се веднъж в неделя на служба и веднъж през седмицата за изучаване на Словото, вече си заблуден. Това ще изиска всичко, което имаш. Искат се хора, които признават, че църквата не е създадена за наше удобство, но за Негова Слава, и че това е всепоглъщащо, абсолютно изискване, за което нашата професия или кариера са второстепенни способности. Редно е тогава, да достигнем до този общ живот и облик описани от Павел.
Всички страдаме от неадекватно виждане за църквата. Позволили сме на света да ни заточи в някакъв вид неделни размисли; нещо като християнска културна необходимост, която по някакъв начин е в услуга на целите на онези, които се възползват от нея. В очите на света ние не сме по-важни от всяка друга институция, която е в услуга на човека. Ние обаче, се нуждаем да извисим мислите си до апостолски начин на виждане за това, какво е Църквата в плановете на Бога.
Няма да е нечестно, ако кажем, че съвременната църква е всъщност съвкупност от индивидуални личности. Седим един до друг, но все още не сме “заедно” в библейския смисъл на думата. Все още не съставляваме онази цялост и пълнота. Все още не отразяваме величието, което се крие в самото Божество, където Синът прави всичко за Отца и Духът за Сина, и Трите са Едно. Когато достигнем до такова единство, въздушните началства и власти ще разберат това. Но Бог се нуждае първо да ни открие колко надълбоко са пуснали корени нашата самостоятелност, своеволие и непокорство.
Светските сили укрепват. Има неща които пленяват душите на хората и ги закрепостяват за временни неща. Всяко замисляне за вечните неща бива препречено. Безсилни сме, да се освободим от това зло влияние сами. Отделянето е толкова болезнено и тези сили са така всепроникващи и несломими. Оказва се, че единствено чрез подкрепата, насърчението, молитвата, мъдростта, съвета на останалите и атмосферата, която създаваме като общност от Божии хора ние ще успеем да заживеем и да опазим тази свобода без да бъдем засмукани отново от света. Животът заедно е Божият промисъл да се съпротивим и да надмогнем тези сили. Синове и дъщери на Бога са тези, които побеждават света, плътта и дявола и не виждам по-благоприятно място за да отговорим на това описание освен в обстановка на задълбочен живот заедно.
Няма жив човек, който да е застрахован срещу заблуда и чий живот ще бъде свободен от нея, освен животът, изпитан от Бога посредством братята в Христа? Това е болезнено откровение, но е по-добре тази болка сега, отколкото неописуемата скръб, когато един ден разберем пред Престола на Христос, че сме живяли в заблуда. Може да сме се имали за духовни, докато през цялото време сме били далеч от всякаква истинност и реалност. Бог няма да задоволи нашето романтично виждане за това, какво е според нас истинската духовност. Затова, Неговият милостив промисъл е живот заедно – за да ни се открие истинското състояние на сърцето ни и всички онези неща, които инак не биха ни се открили, но сега има най-голяма вероятност да открием!
Истинноста и качеството на нашето общуване с Господа, който е над нас, не може да бъде по-добро или по-истинско от нашето общуване с братята, които са между нас. Не може едното да съществува независимо от другото и не може едното да бъде несъразмерно спрямо другото. Колко много сред нас мислят, че сме достатъчно силни и че обичаме да бъдем самотни, изолирани християни, притежаващи някакъв вид въображаемо и възбуждащо общение с Бога самички, но лишени от всякакво търпение спрямо светиите, които съставляват Неговото Тяло? Как става, че ценим повече Главата, отколкото Тялото и как можем да почитаме Главата встрани от Тялото? Господ така го е направил – Кръстът има една вертикална и една хоризонтална греда – и двете са в точно определено съотношение. Това именно ни спасява от сантименталности, в които обичаме да се потапяме, т.е. усамотяване, самостоятелност и въздигане на правото на личен живот в култ. Бог ни е призовал да живеем заедно и няма да станем свидетели на силата и властта на възкресението, ако не сме наистина свързани в едно Тяло. Бог няма да ни остави да се отървем само с мнимо и въображаемо ‘вертикално’ общение с Възкръсналия и Възнесъл се Господ, встрани от действително и екзистенциално общение ‘хоризонтално’ в Неговото Тяло.
Това изисква повече от неделни служби. Църквата се нуждае да преразгледа нуждата си от превръщане в общност, в смисъл на тясно преплетен, единен и задълбочен живот заедно. В действителност, ако тя надхвърля броя с който е възможно да се създаде общност, по моему, тя няма да достигне до тази реалност. Прочее, това за което говоря, не може да се осъществи от църковна маса с триста, петстотин или хиляда членове, към което всички се стремят днес и което е отдалечаване от самия Божий промисъл за нашия здрав разум и от онази по-голяма слава, а именно, да бъдем “Негови свидетели".
Тъй като нещата в света стават все по-крайни, хората ще трябва да правят все по-краен избор – за или против Бога. Намираме се в болезнения преход между конвенционалното християнство и апостолската същина, която Бог иска да установи наново. И както ще видим по-натам, единствено в ролята на същинско, апостолско присъствие на тая земя можем евентуално да осъществим Неговите вечни цели за Църквата – да изяви Той многообразната Божия мъдрост пред небесните началства и власти (Ефесяни 3:9-11).
mak:
Глава 1 – Тялото Христово
Тялото Христово е един вечен шедьовър и не мисля, че сме оценили достатъчно Божиите намерения за Него. Не показваме уважението и почитта, които Тялото заслужава. По-скоро сме неадекватни един към друг. Това отчасти трябва да има нещо общо с нашата неспособност да разпознаем Тялото, изпълнени с някакъв вид прозаично и апатично неуважение. Ние не уважаваме Христос в Неговия народ, нито пък уважаваме разнообразието в Божиите хора с всичките им присъщи разлики. Държим се избирателно и откликваме по-лесно и пристрастно към онези, с които си приличаме и следователно не виждаме пълнотата на Христос в Неговото Тяло. Иска се откровение и тук отново има опасност да вземем нещо много свято и да го превърнем в нещо обичайно. Словоохотливо произнасяме израза ‘Тялото Христово’, но значи ли това, че го разбираме? За мен откровението за Тялото дойде в борбата със собствената ми жена, опитвайки се да помирим евреина и неевреина, мъжа и жената. Съществуват какви ли не разлики между нас, но славата на Бога се открива най-силно, когато вземе две противоположности и направи от тях ‘един нов човек’. В антагонизма, търканията и проблемите на помирението, започнах да улавям нещичко от гениалния замисъл на Тялото като организъм – да бъдем ние едно, както Синът и Отец са едно – въпреки всичките ни различия и несъгласия.
Съществуват огромни разминавания между призванията в самото Тялото Христово, например тези на учителя и пророка. Учителят е ‘правило след правило, заповед след заповед’. Той е крайно придирчив към всяка дума от Писанията, но пророкът действа по друг начин. Той ще използва Словото, но някой път ще излезе отвъд буквалния му смисъл и ще държи на нещо с голям инат. Това дразни светоусещането на учителя, докато пророкът се засяга от онова, което той разглежда като ограниченост във виждането на учителя. Самият Бог е поставил разликите, знаейки предварително, че ще има вродено противопоставяне.
И тъй, ако Бог е предопределил всичко, което Той има предвид, във всяка нация, да се извърши чрез Неговото Тяло, довеждайки до успех намеренията си в Последните Дни, тогава се налага да имаме по-голямо уважение и почит към феномена, който представлява Христовото Тяло. Нека не бъркаме този термин с неговото институционално звучене, което намираме и в харизматичните и евангелски църкви, където институционалният манталитет и нагласи често надделяват. Именно заради разводнения ни, сантиментален език и липсата на усещане за Тялото, сега вече говорим и за единство на Тялото Христово, имайки предвид някакво екуменическо единение на Католици и Протестанти, или на различни деноминации как постигнали някакво съгласие. Не ми достигат думи за да опиша това извращение. Несъмнено това е мерзост, но тя се корени в грешното и безнаказано използване на Християнския език. Тялото – това е жив организъм; то е свещено, свято, и животът му произтича от Главата, с която е свързано.
Истинското Тяло Христово, ненатрапчиво и незабележимо в този свят, винаги е било и ще бъде обект на омраза навсякъде, където институцията е надделяла.
И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители, за делото на служението, за назиданието на Христовото тяло (Ефесяни 4:11-12).
Не е чудно, че институционализираната църква, с каквото и име да се нарича, не е благоразположена към апостоли и пророци. Институциите искат да се снабдиш с нужните акредитиви, като отидеш в техните училища и семинарии. После те наричат ‘благовестител’, ‘пастор’ или ‘учител’ и вече си готов да се впишеш в поставените институционални рамки, но това не значи, че Бог признава твоята служба за Него. Истинското Тяло Христово ще признае и приеме онова, което му е органически присъщо и ще отхвърли онова, което е несвойствено. Обратното също е вярно: органичното, живото, не се вписва в институцията.
Плановете на Бога, които касаят Неговото завръщане, установяването на Царството Му и Неговата вечна слава ще се осъществят единствено чрез Тялото Му. И все пак, колко болезнен е процесът, чрез който се достига до пълнотата, която Бог желае в този жив организъм.
Докле всички достигнем в единството на вярата и на познаването на Божия Син – в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота; за да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешките заблуди, в лукавство, по измамителни хитрости; но, действуващи истинно в любов, да порастнем по всичко в Него, Който е главата, Христос, от Когото цялото тяло, сглобявано и свързано чрез доставяното от всяка става, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растенето на тялото за своето назидание в любовта. (Ефесяни 4:13-16).
Стих 15 започва с думите ‘действащи истинно в любов’, което е абсолютна необходимост в Тялото, но може да бъде избегнато във всяка църква, която не е Тялото, а неговата институционална карикатура. Можеш да ходиш цял живот на събирания в такъв тип църква и нито веднъж да не ти се наложи да действаш и говориш истинно и в любов (в използвания от автора английски превод на Ефесяните ‘действащи истинно в любов’ е ‘speaking the truth in love’ бел.прев.); но влезеш ли веднъж в Тялото, това се превръща в ежедневна необходимост. Процесът на назидание и изграждане е предизвикан от това, което ние самите, като отделни части, предоставяме на това Тяло, довеждайки до неговия растеж и съграждане. Да градиш значи да съдействаш за образуването и раждането на желаното от теб. Главата, към която сме свързани, доставя всичко нужно, но как става това на практика? Проблемът не е в Главата, но колкото и щедра да е тя в желанието Си да вдъхне, да предаде своя живот на Тялото, този живот може да бъде запушен, втвърден и възспрян.
По-стиснати сме един спрямо друг отколкото можем да си представим. С лъжичка мерим времето си, вниманието си, интереса си, подаръците си и парите си. Това, което Господ иска, и което изпълва дома с благоуханието на Христа е едно щедро възлияние върху Тялото – виждайки почитта ни към Главата, към която то е съединено – Тяло, което е единен Божествен организъм. Винаги питам хората “Към какъв израз на Тялото Христово си се присъединил?”. Това е различно от “В коя църква ходиш?”. Църквата, в която ходиш може да е мястото на твоето служение като твое призвание, твоя нива. Можем да седим в някоя църковна сграда, но ако това не представлява израз на Тялото, тогава губим потока на живота, бликащ от Главата, с която е свързано Тялото. Прочее, на това място не бихме могли да назидаваме и изграждаме себе си в тази любов и живот, посредством доставяното от “всяка става, според съразмерното действие на всяка една част.”
Тук напомням нещо, което е абсолютно противоположно на всяка пасивност. В обстановка на институционалност си седим бездейни, тактувайки събранието отвреме навреме с нашите “Амин” или “Алилуя”. В Тялото обаче, това е абсолютно неприемливо. “Когато се събирате”, казва Павел в 1 Коринтяни 14:26, "всеки има да предлага псалом, има поучение, има откровение, има да говори непознат език, има тълкувание”. Ето така, онова, което дава живот на Тялото е изявено пред очите на самото Тяло. Кога сме били насърчени в това “всеки има"? По-скоро ни е била внушена пасивност и да гледаме на добре подготвени мъже, които знаят как да водят службата. Освен това, ние сме готови да платим цената на това за да се освободим от духовното задължение да споделим някоя песен или химн, някой чужд език, тълкувание, пророчество, откровение или поучение. Затова тялото е измършавяло и недохранено. Не можем да растем и затова сме отпуснати, разчленени и анемични. Нямаме извинение, с което да оправдаем своето бездействие и пасивност. Когато се събираме, трябва вече да сме се подготвили в скришната стая, с пълната надежда, че Бог ще ни оживи и ще даде нещо чрез нас.
Когато Павел се връщал след година, две по местата, където бил основал църкви, трябвало само да постави старейшини. Това не било някакъв произволен избор, а признаване на онзи, когото Бог вече бил издигнал. Виждал зрялостта, която била вече явна у някои мъже. Забелязвал онези, които били израснали бързо за да поемат отговорност в надзираването и грижата за другите, после полагал ръце на тях и се молел за тях, като с това ги поставял за старейшини. Проявлението на Тялото в тези градове бързо нараствало и възмажавало, защото всеки имал да предлага псалом, имал поучение, и т.н.
продължава...
mak:
Единството на Тялото
Ето колко е добро и колко е угодно да живеят братя в единодушие! (Псалм 133:1).
Единството не е лесна работа. Това не е нещо, което да наредим, насилим или постановим политически. Когато го придобием и установим, трябва да го пазим с голяма ревност. Думата ‘живеят’ (в английския превод тук ‘dwell’ – ‘пребъдвам’ бел. прев.) говори за нещо повече от мимолетност. Става дума за нещо последователно, изискващо забележително посвещение за да се получи.
Угодно е като онова скъпоценно миро на главата, което слизаше по брадата, Аароновата брада, което слизаше по яката на одеждите му, угодно е като ермонската роса, която слиза на сионските хълмове; Защото Господ там е заръчал Благословението – Живота до века (стихове 2-3).
Това помазание не е белег за нашата лична вещина или единствено по рода си призвание, но е нещо, на което ние се наслаждаваме заедно, което слиза отгоре върху главата на Аарон и се стича по брадата му. Но ако мислим индивидуално, особено за призванието си, дарбата си и служението си, си представяме помазанието, като производно на нашите дарби. Дълбоко съм убеден, че помазанието от Бога, което е животът от Бога и силата на Бога, е въпрос на нашата причастност към Тялото, което пребъдва в единство. Отначало беше така и накрая пак ще бъде така. “И голяма благодат почиваше на всички тях”. Благодатта беше присъствието на Божия Дух, защото те бяха ‘всички’. Това бяха хора калени заедно. Това е повече от това да седим един до друг. Имаше единство по-силно от проста близост. Това единство е плод на взаимно претърпяване в нашите провали, немощи, слабости и унижения. То е отгледано всред любящо обкръжение, което позволява да се провалиш, да сбъркаш и да не бъдеш осъден. Това е среда, която е свидетел на слабостта и недостатъка на брата и говори за него на Христа в молитва. Бог е подредил така, че Неговото помазание да се изразява чрез хора, които живеят и пребъдват заедно в единство. Там Той е положил благословението Си и никъде другаде.
И апостолите с голяма сила свидетелствуваха за възкресението на Господа Исуса; и голяма благодат почиваше над всички тях. (Деяния 4:33).
Те нямаше да имат сила и балон да надуят, камо ли да проникнат в същата тази еврейска общност, която толкова скоро бе разпнала Христос, ако не бяха пребъдвали заедно в единство. Няма да стигнем до това единство, освен ако не си пробием път през задушаващите исторически структури, в които сме участвали, основани на неделна служба и изучаване на Библията през седмицата. Нужно е да си проправяме път към това измерение на Божия живот заедно и ежедневно. Нищо друго не ще ни дари това пребъдване заедно в единство. Достигането до това единство не е някаква екуменическа постановка, която да се утвърди на амвона от някой надарен оратор, но до него достигат само онези, които са готови да платят цената на нужното страдание, което го предшества. Това не е възможност измежду други или някаква алтернатива, но окончателната воля на Бога от самото начало и за всички поколения.
а в църквата и в Христа Исуса във всичките родове от века до века. Амин.” (Ефесяни 3.21).
mak:
Глава 2 – Тайната на Църквата
Павловото писмо до Ефесяните се откроява с някои толкова възвишени и крайни неща, че сме склонни да пропуснем това писмо да прелети край ушите ни. В него все едно, че има някакъв вид мъглива аура на високопарно звучащи неща, които ни се струват така непрактични и неуместни. Все пак тук е скрито нещо, което трябва да достигне до нашето разбиране, нещо което касае грандиозната същност за която говори Павел, ако искаме да бъдем апостолско присъствие и величина на земята – т.е. ако искаме да бъдем истинска църква. Ако в нас няма стремеж към абсолют и към нещата, които касаят пряко Божиите вечни цели, значи oвреме сме били обезвредени и няма да достигнем определената Божия слава.
В 3 глава, Павел говори за тайната на църквата. Не можем да напреднем, ако нямаме правилно отношение към тайните на Бога – чувство на преклонение, почит и желание те да бъдат разкривани и откривани – защото това откровение променя всичко. Бог ревнува за тайните си и няма да позволи някой да ги подмята както му падне, да си играе с тях или да се рови грубо в тях имайки погрешно разположение на духа. Павел няма намерение да споделя тайни за да задоволява любопитството ни, но с цел тайната да бъде приложена и пълноценно изпълнена чрез църквата. Заедно с откровението за тайните на Бога идва и изискването да ги приемем в обятията си и да ги преживеем, инак ще сме неспособни да бъдем църквата в нейната апостолска пълнота. А единствено като апостолска църква можем да изпълним тези тайни. Тайните са запазени само за святи апостоли и пророци и трябва да дойдат точно от тях – тогава ще имат думата и учителите, да пресеят и пречистят и да покажат приложенията.
..тайната, която в други поколения не беше известна на човешкия род, както сега чрез Духа се откри на Неговите святи апостоли и пророци, а именно, че езичниците са сънаследници, като съставляват едно тяло и са съпричастници на Неговото обещание в Христа Исуса чрез благовестието, на което станах служител според Божията благодат – дар, който ми е дадeн по дейстието на Неговата сила. На мене, най-нищожния от всички светии...(стихове 5-8а).
Това е Павел, такъв какъвто той наистина се е виждал и тъй като е виждал себе си като най-нищожния, му е било дадено най-много. На Павел бе подарено настойничеството и опазването на Божиите тайни. Бог не би подарил тайни на себеутвърждаващи се и амбициозни хора, които да ги използват за собствената си кариера и признание всред хората. Тук е този Павел, който вижда себе си като най-нищожен сред божиите хора – не просто в този конкретен момент, но през целия си живот на апостол. Тестът за зрялост и пълнолетие при вярващия се състои в това, че колкото по-дълбоко разбира Божия път и му се открива истината за Неговите тайни и Неговия призив, толкова по-ясно му става колко е нищожен.
Едно Тяло
‘Тялото’ упоменато в стих 6 е вече съществуващото Тяло от вярващи евреи, които никога не са изоставяли вярата, които разпознаха и приеха Месията и които приеха Святия Дух, който им бе обещан. Тайната е обаче, че езичниците сега могат да бъдат сънаследници с тях и съучастници с тях в Месията Исус посредством евангелието. Библейската вяра на Бога на Яков, която е наследството на евреите, стана достъпна и за езичниците. С други думи, езичниците попаднаха в Еврейската вяра и в действителност си е цяла тайна как Бог ги допусна да влязат! Проумяването на тази тайна има за цел да ни промени – иначе ще сме безсрамни и арогантни, пъчейки се с “Нашето Християнство”. Ние бяхме допуснати до нещо, което се корени в самия Бог и се простира до самото начало на Божието спасително дело в историята.
В онова време бяхте отделени от Христа, странни на Израилевото гражданство и чужденци към заветите на обещанието, без да имате надежда и без Бога на света. А сега в Христа Исуса вие, които някога сте били далеч, сте поставени близо, чрез кръвта на Христа. Защото Той е нашият мир, който направи двата отдела едно и развали средната стена, която ги отделяше, като в плътта Си унищожи враждата, сиреч, закона със заповедите му изразени в постановления, за да създаде в Себе Си двата в един нов човек и тъй да направи мир и в едно тяло да примири и двата с Бога чрез кръста, като уби на него враждата (Ефесяни 2:12-16).
При все, че сте езичници и сте без Бога и без надежда на света, Той ви постави близо чрез кръвта на Месията Исус, причасти ви към гражданството на Израел, към евреите, които в стари времена считаха за грях дори да влязат в езически дом. Павел повтаря тази тайна в Колосяни 1:25-27 –
... на тази църква аз станах служител, по Божия наредба, която ми бе възложена заради вас, да проповядвам напълно словото на Бога, сиреч, тайната, която е била скрита за векове и поколения, а сега се откри на неговите Светии; на които Божията воля беше да яви, какво е между езичниците богатството на славата на тая тайна, сиреч, Христос между вас, надеждата на славата.
Няма противоречие между тези два текста. Вие езичниците сте станали причастни на Израилевото гражданство, на техните надежди и обещания, но сте били също доведени до самия Христос. Ето така бяхте доведени близо. Това е една и съща тайна изразена по още един начин. В миналото вярващите евреи са били в този Живот, а сега вярващите езичници са доведени до същата тази реалност. Това не е призвание за присъединяване към нещо “Юдейско”, но към Живота от Бога в Месия, в който Живот, вярващите евреи и езичници са съединени и претворени в един нов човек. Това е вярата, към която сме призвани.
Т.е. Бог присажда езичници към еврейския корен, вкопан в Бога и в Живота от Бога, чрез кръвта на Месията Исус. Езичниците, чак до времето на Христос, са били отстранени от вярата – с малки изключения. Заедно с вярващия остатък евреи от всяко поколение, Бог прави от нас един нов човек и това е чудото, което ние наричаме църква. Тук е същността на Божията мъдрост. Бог показва пред нечистите сили, че Евреи и Езичници могат не само да седят един до друг, но че са достигнали състояние, в което са надрасли всичко Еврейско и Езическо, като съставляват сега една нова същност! Това би било реалност невиждана никога преди това и това може да се осъществи единствено чрез силата на Месията и Неговия Живот. Това е отвъд представите на този свят за единство. Светът се задоволява с ‘екуменическо’ единство, някакъв вид религиозно-политическо съглашение, в което ние се задължаваме да уважаваме разликите у другия. Бог обаче, преследва нещо славно, което изисква Неговата сила за да се сбъдне, за което нещо Той проля кръвта Си и за което изля после Духа Си. Тази слава е, когато две различни същности се сливат в един нов човек.
Тая тайна е същата, като тайната на семейството, в което Бог не ни призовава към сходство, но да станем ново създание в Христос заедно. Това е болезнен процес, но в него се разкрива Божията слава, защото интересът на Бога ще ни допринесе много повече отколкото простия успех в брака. Залогът е да се открие Неговата Слава. Тайната е в единение, което е възможно чрез Живота от Бога в Христос. Посланието до Колосяните поставя ударението върху живота, а това до Ефесяните говори за завети и обещания, но Бог не си противоречи Сам на Себе Си. Нужно ни е да уловим чудото на Църквата и че самата тя е цяла тайна. А също, че единствено Кръста – върховното проявление на Божията мъдрост – прави тази Слава възможна. Това е единственото място, където можем да умъртвим онези неща, които ни пречат да станем едно.
Единството, за което говори Исус в своята първосвещеническа молитва – “Да бъдат те едно, както ние с Теб сме Едно”, е абсолютно различно от общоприетото ‘единство на Тялото Христово’. Истинското единство не е хуманистичното ‘караме я някак си’, но е същият тип единство, което описва Божеството: Отец, Син и Святи Дух посветени един на друг в такива скъпоценни взаимоотношения, които ги правят Едно. Когато църквата изяви това единство, въпреки, че сме различни един от друг, бидейки евреи и езичници – винаги в противопоставяне през историята – тогава небесните началства и власти на нечестието ще бъдат сразени от самия израз на това единство. Това е една от причините да се молим за този остатък от евреи да бъдат присадени обратно към собствения си корен и обратно към църквата, за да се изпълни тази тайна.
Navigation
[0] Message Index
[#] Next page
Go to full version