Това, което вярващите правеха, за което четем в Деяния на апостолите и писмата на апостолите е на същия принцип както беше народът Израел спрямо останалите народи.
Народът Израел не ходеше да им се меси в работите, нито ходеше да ги "евангелизира", освен ако Бог не изпращаше единици пратеници (като Йона, който трябваше да отиде в Ниневия). Също така Израел не трябваше да дава други народи да се месят във вътрешните им работи (ако и да го позволиха и затова да бяха съсипани и пръснати измежду народите). Те можеха да правят бизнес с другите народи, можеха да общуват с хора от другите народи, но нямаха право да бъдат съдружници, т.е. да имат общо с тях, което включваше и смесени бракове. По същата причина и не ходеха да помагат на други народи, но гледаха своя си народ. В Моисеевия закон имаше принципи за това как да се грижат за бедните измежду своите си.
Същото беше с вярващите-езичници. Те трябваше да се пазят от проникването на нечестив човек помежду им. Те нямаха право да се месят в работите на външните хора, но ако Бог изпратеше специално призован лично от Него пратеник сред езичниците, тогава да. Само той отиваше. А по отношение на нуждаещите се имаше съвет хората да гледат основно роднините си и общността от вярващите. Ето един пример, който може да се стори жесток на някои днес:
1 Тимотей 5:
8. Но ако някой не промишлява за своите, а най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата, и от безверник е по-лош.
9. Да се записва само такава вдовица, която не е по-долу от шестдесет години, която е била на един мъж жена,
10. известна по добрите си дела: ако е отхранила чада, ако е приемала странни, ако е умивала нозете на светии, ако е помагала на страдащи, ако се е предавала на всякакво добро дело.
Вижда се, че всеки трябва първо да гледа за своите си и другото е за вдовицата: Ако това не е била жена, която е известна с добри дела, не са й помагали.