През последните години все повече християни по целия свят обръщат поглед към християнския живот в общност. Това ни най-малко не е случайно, а действие на пробуждане задвижено от Божият Дух по цялата земя.
Нещо повече в последните времена единствените християни, които ще имат шанс да устоят в идващите събития - това ще са тези, които живеят по начина по който Бог винаги е имал предвид Неговите хора да живеят - а именно като част от духовно тяло, имащо свой собствен живот независим от света, неговия вървеж и неговите непрестанно увеличаващи се безумия.
За съжаление мнозина, които обръщат очите си към живота в общност са водени или от погрешните мотиви или от погрешните разбирания, което често води или до разпад на общността или до превръщането й в подтискащ култ, който е обзет от мания за ексклузивност и неповторимост.
През изминалите 10 години аз изучавах множество общности, като някои от тях посетих лично а други изучавах според наличната за тях информация. Едно от най-ценните неща, които може да научи човек за живота в общност не е от успехите на тези общности, а от техните провали. Един провал може да разкрие много повече разбиране за нещата от един успех. И като казвам провали, аз нямам предвид тотален провал, а частични провали, които спъват или обременяват общността. В тази тема аз бих искал да синтезирам наученото, както и извлечените поуки и мъдрост, като искам да направя това за обща полза. Всеки може да разсъждава и да направи своите изводи и заключения.
В началото обаче бих искал да започна с някои популярни митове относно общностите.
Мит No.1 - Всички опити за живот в общност/комуна са се провалили и са доказали, че такъв начин на живот е невъзможен.Този мит се държи най-вече от хората, които отхвърлят живота в общност и използват подобен "аргумент" за оправдание на това си отношение. Истината е че историята познава множество провалени общности, но също така тя познава и множество общности, които са имали различна степен на успех, някои от които са имали и имат превъзходен успех.
Изсред успешните общности най-голямо впечатление правят тези, които произлизат от анабаптиското движение, което по официални данни започва някъде през далечната 1525-а година. От тогава насам вече 490 години различни групи произлезли от това движение продължават успешно да живеят в общности. Най-известните от тях са амишите, но има и други групи като хутерити, менонити, брудерхоф и прочие, които също живеят в напълно успешни общности останали здрави и цели стотици години. Анабаптистки общности има по целия свят включително в САЩ, Канада, Южна Америка, Франция, Великобритания, Швейцария. Важно е да се отбележи, че тези общности не просто са оцелели за стотици години, но също така, те са били подложени на жестоки гонения и изтребление и са обиколили половината свят преди да успеят да се установят на безопасно място.
Освен анабаптиските общности има и такива, които произлизат от руското православие. Някои от тях са напуснали Русия след комунистическата революция преди близо 100 години и до ден днешен тези общности са се запазили на други континенти. Сега се завръщат обратно в родината си. Те също са свидетелство за устойчивостта на общността през най-трудните времена на гонение, преследване и изтребление.
Мит No.2 - Общността е бягство от реалността, затваряне в манастир.Хора, които твърдят подобни неща обикновено приемат общоприетата представа за живота за единствената възможна реалност. Всяка друга реалност за тях е "бягство от реалността." Докато Писанието учи, че целия свят заедно с неговата мъдрост лежат в лукавия, който е лъжец и на лъжата баща. Общоприетия мироглед е не само лъжлив, но и в директен конфликт с Божиите реалности и пътища. Живота в общност не е бягство ОТ реалността, а тичане КЪМ реалността.
Той е преоткриване на Божиите реалности, на реалния начин на живот, такъв какъвто Бог го е имал предвид от самото начало.Що се отнася до манастирите, то е имат напълно различна концепция от тази на християнската общност. Семейството е в центъра на общността, докато манастирите забраняват брака. Друга фундаментална разлика е че манастирите имат за цел самовглъбяване и лично духовно усъвършенстване, докато християнската общност има за цел реализацията на Божиите цели на Земята, като усъвършенстването във вярата е само средство, а не цел само по себе си. Ролята на общността е да демонстрира Божията многообразна мъдрост на Земята и Неговото праведно управление пред небесните началства и власти (Еф 3:10), което включва всички полове, раси и възрасти. Христовата общност е светлина и сол на народите, с други думи тя представлява модел за подражание на всички народи. А ако всички народи последват модела на манастира те ще изчезнат след едно поколение. Христовата общност е пример за усвояване и управляване на Божиите ресурси на Земята и пример за праведно самоуправление на народите и местните общности. Призванието на Христовата общност е да бъде светлина на света, да покаже на един напълно объркан и на път да се самоунищожи свят как да живее и как да се възстанови от разрухата. Градския християнин няма и понятие от такова нещо. Той може да преподава на света само религия на лично спасение, за ходене в рая и избягване от ада. Което става с кратка молитва за "покаяние" и посещение на клубни сбирки на местната черква. Градския християнин не знае как да управлява Божиите ресурси, нито как да организира праведно и справедливо самоуоправление на група от хора. Той знае как да взема пари на заплата и как да ги харчи в супермаркета. А за управлението ходи да гласува на "избори", защото според него света вече е измислил как да се управляват и ресурсите и хората и единственото нещо, което не му достига на света е че не е достатъчно набожен и не ходи на черква. Затова и всичко, което той може да предложи на света е порция набожност и посещения на черква. А всякакъв
фундаментален разрив със света и неговия вървеж на градския християнин му изглежда като манастир, култ, крайност или чиста доза лудост.
И така ще премина към принципите, които до момента съм разбрал относно общността и нейното функциониране, засягайки и духовните и социалните и физическите аспекти.
1. Духовен фундамент.По самия произход и основно значение библейската дума за "
грях" означава "
пропускане на целта".
Ето защо завръщането към истинската и предвечна Божия цел е единствения начин за фундаментално скъсване с греха. По своята същност Христовата общност съществува за да служи на Бога и Неговите цели и намерения на Земята, точно както тялото съществува за да извършва онова, което главата иска да направи. Ако обаче тялото е болно, или немощно или осакатено, то няма да може да изпълнява своята основна роля.
Ето защо на първо място за да има здрав духовен фундамент, една общност трябва да бъде положена върху изясняване и изпълнение на Божиите цели от една страна и оздравяване на тялото от друга за да бъде то годно за изпълнение на тези цели. Сега може някой да дойде и да каже - "Христос е основата". Така е написано, обаче ако погледнем ще видим че същото твърдение го правят и градските християни и всякакви секти, култове и еретици, така твърдят и католиците и православните и протестантите - при все това всички живеят и вярват по съвсем различен начин. Затова аз не използвам този израз като клише, а се опитвам да изясня какво се
съдържа в него. Понеже гореспоменатите групи използват същия израз, но всеки налива различно съдържание в него. Поради тази причина аз смятам, че ще е от полза да се фокусираме не на израза, а на издирване на истинското му съдържание.
Една от най-големите грешки, които правят много общности е че те се фокусират около някакво специфично учение или личността на някой специфичен човек и изграждат своята духовна идентичност на базата на това учение или този човек, който обикновено има претенциите за пророк, специален небесен пратеник, апостол и прочие. С други думи тези групи се формират върху основата на презумпцията, че
вече са НАМЕРИЛИ нещото. От друга страна онова, което аз разбирам от Писанието е че живота на християнина, респективно на Христовата общност е
живот на непрестанно търсене, издирване, изследване и намиране.
Когато Исус беше на земята сред учениците Си, Той им каза "
търсете и ще намерите". Не им каза - ето Аз сега съм сред вас, Аз съм основата, намерили сте вече, няма какво повече да търсите. Вместо това Той, който е основата ги учеше да търсят и да намират. С други думи, част от това да си върху Христос като основа означава да си постоянно предаден на търсене, издирване и намиране на Божиите пътища и цели и да си предаден на тяхното изпълнение. Ето защо аз съм дълбоко убеден, че една от фундаменталните роли на Христовата общност е да бъде среда за непрестанно издирване на Божиите пътища, на Божията многообразна мъдрост и нейното реализиране на Земята. И точно тук идва нещо, което е от критична важност да се разбира, а именно, че Божията мъдрост е толкова многообразна, че тя не може да се изчерпи с онова, което една местна общност е в състояние да усвои и демонстрира. Поради тази причина ние можем да очакваме да има голямо многообразие във формите и реализацията на много от практиките в Христовата общност. Това многообразие е не само допустимо, но и напълно желателно,
ако бъде в рамките на здравия фундамент на вярата според ученията на писаното Божие Слово. Нещо повече в това разнообразие се крие красотата и уникалността на Божия промисъл и славата на Неговото Творческо величие.
2. Уредба на начина на животЧесто пъти общности създадени с много желание за праведен живот се провалят или разпадат поради неадекватна уредба на отношенията между хората. Най-общо казано основно има два начина на уредба на общностния живот. Единия е основан на
общата собственост, а другия на
индивидуалната собственост.
При общата собственост начина на живот наподобява идеалите на комунизма. И обикновено в негова подкрепа се цитира пасажа от Деяния 2:44-47. Тъй като аз вече съм писал подробно по този въпрос в други теми във форума ще копирам вече написаното за да не се повтарям:
Наистина някои християнски групи са залитали и залитат към идеите за равенство, безимотност и обща собственост, но това е по причина на това, че никога не са успявали да схванат правилно пасажите по които са мислили, че се водят:
Деян. 2:44-47 И всичките вярващи бяха заедно, и имаха всичко общо; и продаваха стоката и имота си, и разподеляха парите на всички, според нуждата на всекиго. И всеки ден прекарваха единодушно в храма, и разчупваха хляб по къщите си, и приемаха храна с радост и простосърдечие, като хвалеха Бога, и печелеха благоволението на всичките люде. А Господ всеки ден прибавяше на църквата ония, които се спасяваха.
Този пасаж е бил причината на основаването на много християнски комуни, които са искали да следват примера на апостолите според както е описан по-горе. Мнозина обаче са пропуснали да схванат добре значението му и са направили произволно и своеволно тълкувание и приложение.
Някои са видели в него премахване на личната собственост, което със сигурност не е това, което пасажа учи. Погледнато на пръв поглед обаче човек би помисли, че трябва да продаде всичко, което има да занесе парите в обща каса и да се разпределя от някого на всеки според нуждата. Именно така са го разбрали някои от анабаптистите, така са го и приложили. За да бъде обаче установено едно нещо като учение в Писанията е необходимо да бъде потвърдено от два или 3 пасажа. В случая имаме един и е нужно да погледнем поне още един или два за да видим какво точно Писанията ни учат.
Деян. 4:32-37 А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа; и ни един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо. И апостолите с голяма сила свидетелствуваха за възкресението на Господа Исуса; и голяма благодат почиваше над всички тях. Па и никой от тях не беше в лишение, защото всички, които бяха стопани на ниви или, на къщи, продаваха ги, и донасяха цената на продаденото, и слагаха я при нозете на апостолите; и раздаваше се на всекиго според колкото имаше нужда.
Така Йосиф, наречен от апостолите Варава (което значи син на увещание), Левит, родом Кипрянин, като имаше земя, продаде я, и донесе парите та ги сложи пред нозете на апостолите.
Този пасаж потвърждава практиките от предния, но заедно с това и пояснява точно какво се е правило и какво се има предвид под "всичко им беше общо". Пасажа ясно показва, че практиката на ранната църква не е била, че никой не е притежавал никакъв собствен имот, а че никой не е СЧИТАЛ нещата които притежава само за своя собственост, но ги е споделял доброволно с останалите без да губи правото си на собственост върху притежанията си.
Начина по който някои четат и прилагат стих 32 е следния:
"А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа; и ни един от тях не притежаваше никакъв имот и вещи, но всичко им беше общо"
Докато в действителност написаното в стих 32 не само не отменя, но напротив потвърждава частната собственост. Като в същото време показва как се практикува учението за любовта според което, всеки доброволно е споделял своето с останалите, но при все това остава единствения овластен настойник на собствеността си.
Като човек, който е живял в социалистическо общество аз много добре знам, какъв е проблема на общата собственост. Този проблем е пълната липса на персонална отговорност за собствеността, което води до разруха на общото притежание. Ето защо Бог не премахва персоналната собственост и отговорност за имота и притежанията, както виждаме и от притчата за талантите. Господаря не повери 16 таланта на 3-мата слуги и после да им търси колективна отговорност, но повери персонално на всеки според както е намерил за добре и след това им търси персонална отговорност за управлението на повереното.
Друго противоречие на колективната собственост с Писанията е учението за даването. Библията учи, че Бог обича онзи, който дава с радостно сърце (2Кор. 9:7). Ако собствеността е колективна, а не персонална, то е невъзможно да се практикува персонално даване. А така и няма как да се дава с радостно сърце. Аз съм виждал комунални общности където никой няма нищо свое, но всичко е общо и тези хора са лишени от възможността да дават с радост.
1Кор.16:2 В първия ден на седмицата всеки от вас да отделя според успеха на работите си, и да го има при себе си, за да не стават събирания, когато дойда.
В този пасаж виждаме, че хората са имали собствен бизнес и всеки е отделял според успеха на бизнеса си, това няма как да се каже за хора които нямат персонална собственост.
Смисъла на Христовия живот заедно не е липсата на персонална собственост и бизнес, а е в доброволното съединяване на персоналната собственост и бизнес в преследване на Божиите цели на земята. Затова Писанието говори не за равенство, а за единство. Не за хомогенност, а за единение на различностите, които е създал Бог. Единство между бедния и богатия, между силния и слабия, между младежа във вярата и старейшината, единство изработвано чрез връзките на любовта.
Тъй като споменах за анабаптиските общности преди това следва да кажа, че двете основни течения на тези общности Амиши и Хутерити (Hutterites) са представители на тия два вида уредба на собствеността. Амишите живеят на принципа на индивидуалната собственост, а Хутеритите на принципа на общата собственост. Удивителното е че и двете общности са оцелели вече повече от 450 години. Въпреки, че по убеждение аз съм против общата собственост, като небиблейска за мен Хутеритите са доказателство за това, че когато една общност е движена от истински страх от Бога тя може да процъфти и оцелее дори и в условията на християнски комунизъм. Аз съм посещавал не веднъж Хутеритски общности, имам много приятели изсред тях, всъщност някои от най-добрите ми приятели въобще са от тези хора и мога да кажа, че тези хора са уникални. Живота при тях прилича на разходка из райската градина, но под повърхността общата собственост е създала много проблеми, противоречия и много горчивина. Причината е че човек без собственост не се различава от роб, при това роб в ръцете на други човеци, които управляват общата собственост. Такава ситуация напълно лишава мъжа от неговата фундаментална роля на глава на семейството, чиято глава не е и не може да бъде никой друг освен самия Христос (1 Кор. 11:3). Ако сме роби ние сме роби спрямо Христос, но в никакъв случай не трябва да ставаме роби на човеци (1Кор. 7:23). При все това групи като тези на Хутеритите доказват, че вярата и страха от Бога са способни да направят една общност да процъвти и оцелее дори и когато са възприели проблемна уредба на своя начин на живот. Всички знаем, че комунизма като идеология е утопия, но християнския комунизъм на Хутеритите не е утопия, а е доказано стабилен и успешен за последните 450 години. За мен това е свидетелство за огромния потенциал за успех на една общност, която се е посветила да върши Божията воля, дори и да допуска определени грешки.
При все това повечето от вас най-вероятно никога не сте чували за Хутеритите, но едва ли има някой от вас, който да не е чувал за Амишите. И причината за това е че тяхната уредба на живот е много по библейска и затова и те като общност са много по-успешни. Може би мнозина са чували за прословутото "вдигане на плевня от Амиши" (Amish barn raising). Ако не сте потърсете някое видео с този израз и ще видите за какво става въпрос. Стотици мъже работят върху строежа на свой събрат, като всеки помага безвъзмездно и така за 2-3 дни вдигат постройка която би отнела месеци за построяване от някоя професионална строителна фирма. Всеки е отишъл да помага на брата си със собствените си инструменти, по своя воля и без да се чувства длъжен или насилен от някой ръководител, който командва живота му. Докато когато Хутерити започват да строят там отговорника назначава днес, кой от общността къде ще работи. Всичко се прави по задължение и човек просто няма избор.
Липсва радостта от доброволната и сърдечна помощ на другия, защото всичко става по задължение и често по принуда. Днес си назначен на строителния обект, утре си пратен в свинефермата, а после на полето да работиш.
Друга разлика между Амиши и Хутерити е че Хутеритите имат централизирано управление, нещо като духовен съвет, който контролира духовните въпроси и начина на живот на всички отделни общности. Самите хутеритски общности са стотици с общо над 200 000 души в тях при все това никоя общност няма автономия. Духовния им съвет може да отлъчва цели общности от общение с конфедерацията на общностите. При Амишите е точно обратното - няма никаква централизация. Всяка общност се самоуправлява. Общението е на доброволни начала. Всичко става по взаимно разбирателство и съгласие. Всяка общност избира своите правила по които да живее и да се управлява. Разбира се ако дадена общност прецени, че друга общност е отишла твърде далеч, тя е свободна да прекрати общение с тези, които счете, че са в компромис. По важното е друго - децентрализация и самоуправление, доброволна и сърдечна кооперация и сътрудничество, индивидуална собственост съединена на принципа на общите цели и братолюбието. Това е модела на Амишите. И по всички признаци той е много по-близко до библейския пример отколкото този на Хутеритите. Разбира се сред Амишите има и много странности и много нереални неща, но за целта на тази тема
за нас е важно да видим добрия пример там където може да се намери, както и да се поучим от грешките на другите.
Ще продължа с темата в отделен постинг за да не става публикуваното твърде дълго и обременяващо за четене.