Много по-лесно е да дадеш детето си на друг, той да го възпитава. Това е бреме възпитанието. Трябва да посвещаваш много време на детето (да си край него постоянно), да го търпиш, да го гледаш--това е отричане от себе си. Не можеш да абдикираш от родителството: да си родител в един момент и да си като ерген в следващия и да мислиш само за себе си. Няма измъкване.
Но точно това правят много родители в днешно време, включително и някои по църквите: дават децата си да ги занимават други хора, за да могат те (родителите) да вършат своите си дела. Понякога това е неделно училище, друг път е детска градина. Някои си наемат бавачки, други просто ги слагат пред телевизора (или компютъра), който умора няма и излиза "най-евтино". После те тръгват и на училище, да се образоват, за да станат "годни" за този свят.
Често родителите си казват: "Ами учителят в неделното по-добре се оправя с децата, по-разбира материята от нас? А нали и всички други си дават децата там, та да са заедно и да си прекарват добре, пък и да научават по нещо, че какво толкова?" И то наистина мъжът или жената в неделното може да познава малко по-добре Бога и Словото от родителите, само че дори и това да е така--и да има някаква полза за децата от такова обучение--къде отива родителският пример, който е най-важен? И редът, който Бог е постановил?
Или да приемем, че хората са по-съвестни, но пък прекарват недостатъчно време с детето си (заради работа, "служение" или други неща), отдавайки задължението да го възпита на друг (дали е баба или дядо, дали бавачка, или пък на детска градина или училище, дори и "християнски" такива). Тогава може ли бащиното присъствие примерно за по един-два часа на ден да е достатъчно?