Какво означава да се покланяш на някого или нещо?
Да се покланяме на някого (или нещо) означава да му отдаваме почит и слава, признавайки неговото превъзходство. Поклонението е тясно свързано и със служението. Тъй като човека е създаден да живее под Божия суверинитет, за него е естествено да търси господар - някой (или нещо), на когото да служи. Господарят може да бъде човек, идея, кауза или дори собствения му егоизъм. Оттук и естествената връзка между този/това на което се покланяме и на което служим - те обикновено съвпадат, освен когато служението е по принуда. Сърцето естествено се прилепя и за служение към това, към което се е прилепило за почит и уважение.
В какво се изразява самия акт на поклонение?
Watchman писа за това - истинското поклонение е със сърцето и живота. Това не изключва задължително и външното формално поклонение и отдаване на почит, но външното поклонение без вътрешното е винаги фалшиво.
Как можем да разберем на кого всъщност ние се покланяме в нашия живот и ежедневие?
Това е добър въпрос, по който непрекъснато трябва да се изпитваме според мен. Ще започна малко по-отначало.
Имаме две царства - Божието и сатанинското. Те са, ако мога да се изразя така, "конкурентни" - Сатана се състезава с Бог искайки поклонение и служение. Писано е, че "светът лежи в лукавия" и "не любете света, нито каквото е от света". Всъщност всеки път,
когато изберем светското, ние заявяваме, че то е по-добро от Божието и отдаваме слава (покланяме се) на дявола и неговото царство. Точно за това според мен Бог укорява израиляните в
Малахия 1
11 Защото от изгрева на слънцето до захождането му Името Ми ще бъде велико между народите, И на всяко място ще се принася на името Ми темян И чист принос. Защото Моето име ще бъде велико между народите, Казва Господ на Силите;
12 Но вие го осквернявате, като думате: Трапезата Господна е скверна, И това, което тя ни доставя, ястието от нея, е за презиране.
13 Думате още: Ето, каква досада е тя! И я презирате, казва Господ на Силите...Ще дам един пример за да стане по-ясно.
Да предположим, че чета Словото или се моля по задължение - понеже така трябва. Свършвам и си казвам (не си го казвам в буквалния смисъл на думата, но чувствата ми следват тази логика) "Е, свърших си четенето/молитвата за днес - сега мога вече да седна да си изгледам един филм." С подобно отношение в сърцето всъщност казвам точно това - че "трапезата Господна е за презрение". Това, което Бог ми дава, не е особено добро и за мен е досада да "седя на трапезата Му", а светското считам за много по-добро. По този начин аз де факто признавам превъзходството на Сатана и му се покланям като на по-велик от Бога, предпочитайки неговата "трапеза" пред Божията.