Аз нямам проблем с това, че Бог обича и мрази. Ясно е написано, че Бог обича разни неща и съответно мрази други. Въпросът е какво точно мрази. И това, както тук се засегна е неправдата и неправедните дела, мрази също и онези които обичат безаконие.
В писанието имаме наставления да любим братята, и който мрази брат си е писано, че в такъв не пребъдва Божията любов. Става видно, че това е строго наставление към братята и за братята и само към тях. Но също има наставление от Господа да обичаме враговете си и да правим добро на мразещите ни.. Има разлика между любовта към брат и обичта към неприятел. Има и разлика в изискванията относно отношението на вярващите към братята им по вяра и към невярващите хора..
Аз вярвам, че ние, вярващите сме призовани да обичаме всички, да любим братята си по вяра и ако мразим нещо, то да бъде не хората без вяра, а неправедните им дела и злото. Също да намразим сами себе си, в смисъл лошото което откриваме в себе си и да се стремим да се отстрани то от нас.
Това е смислено според мен. Също е писано:
Всякакво огорчение, ярост, гняв, вик и хула, заедно с всяка злоба, да се махне от вас /ефесяни/
Писа се тук относно огорчението.. Ами по- добре е такива чувства да не се задържат в нас, колкото по - бързо изчезнат, толкова по- добре. Аз не казвам, че това чувство е грях, но колкото то стои в сърцето ни, толкова по- вероятно е от него да покълне нещо, което да доведе до грях. В този свят се огорчаваме често и от братя и от невярващи хора, заради всевъзможни очаквания които имаме, но едно затаено огорчение, дори справедливо, спрямо брат, може с времето да доведе до скрита омраза, а това не е добро нещо. Затова тези работи между братя е добре да се оправят и изяснязат докато е време, а така е и писано да правим помежду си, ако някой има нещо против друг. Целта е да имаме любов към братята , а не омраза, понеже омразата към брат, е грях и свидетелства че човекът няма и любов към Бога.
Въпросът дали се е покаял човекът който ни е огорчил, дали се е извинил и поправил е важен, но той не е свързан с приемливо наличие на омраза в нашето сърце, ако човекът не е сторил нищо от тези работи. Ако някой брат ни е обидил, и не си взема бележка, не се извинява, покайва или поправя, а това което ни е обидило, било с думите, или поведението му, си стои, то ми се струва, че е редно ако можем да останем онеправдани и в този смисъл, да простим, независимо от липсата на проумяване в отсрещният човек. Защо? Понеже не сме сърцеведи и не знаем сърцето му. Този който ще съди един ден, Той може да не прости, и това ще е справедливо, но ние трябва да прощаваме на хора наричащи се братя, а ако можем и на небратя. А Бог дали ще му прости, е отделен въпрос.
Също е важно да се помни, че прошката не те задължава да общуваш активно с даден човек, ако той не си е взел бележка и не се е извинил за нещо си.. Ти прощаваш, в смисъл, че това между вас, не ти пречи да желаеш доброто на този човек, но не си длъжен да си близък с него, да общуваш близко и да сте приятели. Понякога е по- добре да си настрани от такъв човек, ако и да си простил, защото той може отново да извърши нещо неправилно...
А относно онзи пример с градината и дърветата, аз не съм съгласен. Защото Бог не гледа на човеците, както градинарят гледа на своите дървета. За градинарят е важен плода, така е, важно е и дървото за да има плод и догодина, но за Бог е важно дървото /човека/ и плода е като следствие на доброто дърво. В този смисъл, от това което чета в писанията, Бог иска чада и ги иска не заради плода им, а заради самите тях, както ние искаме деца, не заради добрите им дела, а заради самите тях, и нашите отношения с тях, а делата им ще са венец на отгледани праведни чада. Ако имаме чада които са наши, но нямат плодове в живота си , каквито ние искаме да имат, то ние няма да ги отсечем, както се секат дърветата в градината и тук се вижда, че примерът не е удачен.
Но тези неща ми се струва са ясни, просто един пример не винаги покрива на сто процента реалността, но понякога един пример може да поизкриви представата за реалните неща и затова така пиша, а и заради това, че не е смислено да се твърди, че Бог бил обсебен от каквото и да е, най- малко от себе си .. За мен това е нелепо и ме дразни, като твърдение, освен че е смешно.
Ако не съм прав и не виждам някаква друга идея заложена в цялата обосновка на Тихомир, няма проблем, възможно е и така да е, но за момента това виждам по темата.