Здравей, Joyssie.
Ще се опитам да отговоря на въпросите повдигнати от теб и Пиронка.
Мисля, че отговорът на Мак е изчерпателен:
Когато една църква живее в апостолската реалност и е поставена в тази среда, тези въпроси ще са излишни, защото с тях оперира света с неговия начин на мислене, разбира се и църквата която е устроена по вървежа на този свят.
Въпросът е
какво представлява тази апостолска реалност и среда в църквата.
Първото нещо, което църквата трябва да бъде е Тяло Христово, в което отделните части са
свързани. Всички вървим в светлината, и според както е писано, тогава "имаме общение един с друг, и кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях" (1 Йоаново 1:7).
Няма нищо скрито-покрито в Тялото, ако всички вървят в светлината; ако не живеят в грях, в дразги, разделения, непростителност, лицемерие. Тогава има братска любов. Тогава има едно тяло, водено от един Дух, с една Глава. А не отделни, "самостоятелни" християни, които гледат първо себе си, своя си живот, своите си решения, действайки много често
независимо от църквата, дори и когато се опитват да бъдат безкористни. Всичко това е само част от реалността, за която Mak говори.
Аз вярвам, че ако ние бяхме се доближили до апостолската реалност в по-голяма степен, въпроси като този за срещите нямаше да ни притесняват--и не бихме ги поставяли по такъв начин. Но за много от нас средата, в която живеем е нездрава и е далеч от примера, който виждаме в Словото. Живеем заедно с невярващи, с които имаме малко (или много) общо. Родителите и децата намират общ език по малко въпроси, и въобще царства един сумрак във взаимоотношенията помежду им, има недоверие, неразбиране, разделение. Затова и много родители на младежи (дори и такива, които излизат от християнски домове) не се свенят да пратят чадата си далеч от дома за работа или образование, именно защото връзките помежду ми никога не са били здрави и една такава стъпка навън не променя нещата из корен. И оттук идва ширещият се
индивидуализъм. А не трябва да е така, ако тези родители и църквата като цяло--която не трябва да е разпокъсана, а единна--ходеха в светлина, светлината, която прави всичко явно и изобличава всяка тъмнина. В тази връзка, ако църквата беше достигнала до такава степен на съзряване, решенията, които отделните хора взимат, не биха били отделени или в разрез със събранието, и нямаше да ни се налага всички решения да взимаме сами и да чакаме откровения и да се колебаем постоянно... защото нямаше да сме сами, нещата нямаше да са толкова лични, индивидуални, независими.
За повечето от нас--хора от градовете--нещата далеч не са така. Средата, в която живеем и взаимоотношенията в Тялото, повлияни от тази среда, ни
обезсилват като църква. И ние се примиряваме с по-ниски стандарти от Божиите, защото Божиите ни изглеждат
невъзможни или
неизпълними. Вижте този стих:
Act 2:44 И всичките вярващи
бяха заедно, и
имаха всичко общо;
Act 2:45 и продаваха стоката и имота си, и
разподеляха парите на всички, според нуждата на всекиго.
Act 2:46
И всеки ден прекарваха единодушно в храма, и разчупваха хляб по къщите си, и приемаха храна с радост и простосърдечие,
Act 2:47 като хвалеха Бога, и печелеха благоволението на всичките люде. А Господ всеки ден прибавяше на църквата ония, които се спасяваха.
Колко често се срещаме ние? Колко време прекарваме заедно? Не прекарваме ли
повече време сред невярващите отколкото сред вярващите? Изпълнява ли се словото в нас:
Heb 3:12 Внимавайте братя, да не би да има в някого от вас нечестиво, невярващо сърдце, което да отстъпи от живия Бог;
Heb 3:13 но увещавайте се един друг
всеки ден, докле още е "днес", да не би някой от вас да се закорави чрез измамата на греха.
и
Heb 10:23 нека държим непоколебимо надеждата, която изповядваме, защото е верен Оня, Който се е обещал;
Heb 10:24 и нека се грижим един за друг, тъй щото да се поощряваме към любов и добри дела,
Heb 10:25 като
не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай да престават, а да увещаваме един друг,
и толкова повече, колкото виждате, че денят наближава?
Истината е, че всичко това е невъзможно, ако искаме да запазим досегашния си начин на живот. Защото ако начинът ни на живот в дадената среда
възпрепятства изграждането на Христовата църква без петно и без бръчка, ние трябва ли да се опитваме да го оправдаем или запазим, и да се задоволяваме с "неделно" или "индивидуално" християнство, което има вид на благочестие, но е лишено от силата му?
Някой наскоро публикува следния пасаж:
1Co 7:37 Но който стои твърдо в сърцето си, и не бива принуден,
но има власт да изпълни волята си, и е решил в сърцето си
да държи дъщеря си девицата неомъжена, ще направи добре.
1Co 7:38 Така щото, който
омъжи дъщеря си девицата добре прави; а който я не омъжи, ще направи по-добре.
Това е само един пример колко неадекватно е станало съвременното християнство и как голяма част от изискванията са станали неприложими в контекста на живота ни: а именно поколения християни са оставили света да диктува пътя им.
Въпросът беше (доколкото аз го разбирам), дали е правилно да се срещаш лично с човека, който ти е по сърце (и ако е взаимно)...Или само да се виждате в църква и общувате формално?
Мисля, че коренът на проблема е, че дори и когато говорим за вършене на Божията воля,
ние продължаваме да сме в центъра. Казваме нещо от сорта: "
Какво мога да направя аз, за да получа това, което искам, без да наруша Божиите заповеди и да изляза от Неговата воля?" Въпросът дали двамата да се виждат и как е вторичен; неяснотата и объркването идват от това, че се търси
съвместяване на нашия начин с Божия. Ние трябва да търсим
първо Неговото царство и Неговата правда и всичко друго ще си дойде на мястото. Но ако не изхождаме от това съображение, тогава винаги ще имаме проблеми с егото и страстите си и Христовият мир ще ни убягва.
Изкушението е, когато желанието е взаимно--когато и момчето и момичето имат желание да се срещат. Много хора решават, че щом и
двамата нямат нищо против, и
родителите им не виждат нищо нередно, то тогава всичко е в рамките на нормалното. Тази логика служи за извинение на всякакъв вид грях. Ние обаче трябва да озаптяваме желанията си. Не да не пожелаваме нищо, но да позволяваме на Бог да пречиства и осветява желанията ни.
Eph 5:8 Тъй като някога си бяхте тъмнина, а сега сте светлина в Господа, одхождайте се като чада на светлината;
Eph 5:9 (защото плодът на светлината се състои във всичко що е благо, право и истинно). Божията благодат да е с вас!