Насърчавам всеки Божйи човек който има копнеж по Бога, малък или голям, но го има, да прочете бавно и спокойно това четиво.
Същността на апостолския характер
Не знам друга дума, която трябва да е по-жива в нашето съзнание от думата апостолски. Тя е дума, която казва всичко относно естеството и характера на църквата, и всичко, което Бог очаква от нея и възнамерява за нея. Както и всички други велики библейски думи, ние няма да намерим дефинициите им като отворим речника. Това е дума, която ние се нуждаем да обхванем и да бъдем обхванати от нея. Това е дума, която е изпаднала в неупотреба и трябва да бъде възстановена, и това възстановяване няма да ни струва евтино – но си струва всичко.
Нищо, което има вечни последствия или незабавна стойност, може да бъде постигнато независимо от нея. Имам може би съвсем крехко търпение към онова, което се нарича пара-църковни служения и което закопава нещата, които са били възкресени в нашето поколение поради липсата на църква от този вид. Дори в най-добрия случай те са някакво Божие временно решение. Неговите истински дела обаче, трябва да се излъчат от истинска църква, от църква от един определен вид, който беше разкрит в църквата в Антиохия (Деяния 13 гл.). Бог е ревнив относно думата апостолски. Господ обозначава Себе си като “Първосвещеника и Апостола” на нашата изповед. Ако църквата е съградена върху основата на апостолите и пророците, то тогава ние се нуждаем да съответстваме на дълбочините на значението на тази дума, за да можем да бъдем част от онова, което съставлява и определя апостолските неща, които правят църквата да бъде Църквата.
Коренът на гръцката дума за “апостолски” е “апостолос” и означава “изпратен.” Онова, което не е изпратено от Бога, не може да извърши намеренията на Бога, и онова, което Той изпраща, Той изпълва със сила, и сега ние ще изследваме анатомията на изпращането чрез случката на упълномощаването и изпращането на Моисей из сред горящия храст. Това изпращане от Бога е извън времето по отношение на всички дълбоки принципи на Бога, които са свързани с изпращането, и следователно с онова, което е свързано с апостолското.
"А Моисей пасеше овцете на тъста си Иотора, мадиамския жрец; и като докара овцете в задната страна на пустинята, дойде на Божията планина Хорив.
И ангел Господен му се яви в огнен пламък изсред една къпина; и Моисей погледна, и ето къпината гореше в огън, а къпината не изгаряше.
И Моисей си рече: Да свърна и да прегледам това велико явление, защо къпината не изгаря.
А като видя Господ, че свърна да прегледа, Бог го извика изсред къпината и рече: Моисее, Моисее! И той каза: Ето ме.
И рече: Да се не приближиш тука; изуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е света земя.
Рече още: Аз съм Бог на баща ти, Бог Авраамов, Бог Исааков, и Бог Яковов. А Моисей затули лицето си, защото се боеше да погледне към Бога.
И рече Господ: Наистина видях страданието на людете Ми, които са в Египет, и чух вика им поради настойниците им; защото познах неволите им.
И слязох, за да ги избавя от ръката на египтяните, и да ги заведа от оная земя, в земя добра и пространна, в земя гдето текат мляко и мед, в земята на ханаанците, хетейците, аморейците, ферезейците, евейците и евусейците.
И сега, ето, вика на израилтяните стигна до Мене; още видях и притеснението, с което ги притесняват египтяните.
Ела, прочее, сега, и ще те изпратя при Фараона, за да изведеш людете Ми израилтяните из Египет.
А Моисей рече на Бога: Кой съм аз та да ида при Фараона, и да изведа израилтяните из Египет?
Рече му Бог: Аз непременно ще бъда с тебе, и ето ти знака, че Аз те изпратих; когато изведеш людете из Египет, ще послужите на Бога на тая планина.
А Моисей рече на Бога: Ето, когато отида при израилтяните и им река: Бог на бащите ви ме изпрати при вас, и те ми кажат: Как Му е името? що да им кажа?
И Бог рече на Моисея: Аз съм Оня, Който съм. Рече още: Така ще кажеш на израилтяните, Оня, Който съм, ме изпрати при вас.
При това, Бог рече още на Моисея: Така ще кажеш на израилтяните: Господ, Бог на бащите ви, Бог Авраамов, Бог Исааков, и Бог Яковов, ме изпрати при вас. Това е Името Ми до века, и това е Името Ми из род в род."
-Изход 3:1-15
Думата изпратен е употребена пет пъти. Тук има някои принципи, които имат вечна валидност и постоянно приложение, давайки ни прозрение в това какъв е онзи, когото Бог изпраща. Например, защо това се случи именно там където се случи на задния край (западната страна) на пустинята, и защо това трябваше да бъде предхождано от четиридесет години на подготовка в пустинята Защо Бог чакаше Моисей да се обърне и да погледне преди Бог да го повика? Какво щеше да стане ако той не беше се обърнал? Когато Бог видя че Моисей се обърна да погледне, единствено тогава Той го призова изсред горящия храст. Това обръщане да погледне е кардиналната и критична точка на обръщане. Толкова много беше поставено в зависимост от един единствен момент на покорство, един единствен момент на свободно избрано действие, което не можеше да бъде извършено по принуда. Бог не каза на Моисей да се обърне и да погледне в страни, но критично важното нещо беше вътре в самия човек, и ако Бог не открие това нещо в нас, то ние ще трябва да забравим за какъвто и да е било вид на апостолско поръчение, изпращане или вършене.
Дали има някакъв паралел между изпращането на Павел и изпращането на Моисей? Те бяха двамата големи майстори-строители, двамата ключови мъже за намеренията на Бога да изведе хора из робство и да ги заведе в земя в която текат мляко и мед. Не е достатъчно да избавиш из но и да доведеш във. И не става въпрос само за извеждане на хора от Египет, но също и за една конфронтация с Фараона до краен предел. И това беше същия Моисей, който четиридесет години по-рано се опитваше по своя инициатива да стори “добро” на народа си. Но резултатът от това беше, че един египтянин беше убит, набързо погребан в пясъка, и Моисей трябваше да бяга в пустинята. Четиридесет години по-късно дойде времето на сблъсъка, и на истинското изпълнение на призванието му.
До каква степен, прочие, трябва провал да предхожда истинското реализиране на нечие призвание? Така беше при Павел и Моисей, така трябва да е и с нас. Готови ли сме за унижението на провала, допуснат и предизвикан от Самия Бог, независимо от най-добрите ни намерения? Защото само из развалините и смъртта на този провал, и на съкрушаването, което идва от него, може да бъде оформен човека, когото Бог е готов да прати. Може ли по друг начин да бъде оформен човек? Има нещо относно провала , особено когато е роден от най-добрите ни намерения да служим на Бога, което извършва дълбока работа в човешката душа, както нищо друго не би могло. Самият факт, че ние не сме преживяли провал е доказателство, че нито сме търсили, нито имаме апостолски намерения. Ние просто страхливо сме го карали на принципа “стой си на топло.” Ние сме избягвали унижението на провала и по-скоро сме се мъчили да “минем между капките.”
Имаше една широта в душата, която може да се види както в Павел така и в Моисей, и именно тази широта търсеше да бъде запълнена , понеже беше родена от копнежа на сърцето по Бога. Когато Бог намери човек като това, дори и живеещ в самозаблуда, то има повече надежда за един такъв, отколкото за онези, които претендират, че са Негови приятели, но нямат този копнеж, а по-скоро биха се влачили по течението, и чиито животи са помрачени и посредствени за Бога. Петър преживя мрачен провал, но из сред големия провал дойде големия апостол.
“А във времето когато Моисей порасна, излезе при братята си и гледаше теглилата им. И видя някой си египтянин, че биеше един евреин, един от братята му;
и като поразгледа насам натам и видя, че няма никой, уби египтянина и го скри в пясъка.”
-Изход 2:11-12
Въпреки, че Моисей беше призован от Бога, той все още не беше подготвен да бъде избавител. Липсваше му страха от Бога и съзнанието за Бога. Цялото му разположение беше хоризонтално: той видя и той предприе действия, но в това нямаше никакво намерение да погледне нагоре. Просто защото виждаме нещо, което трябва да бъде поправено не означава, че сме оправдани да го извършим. Нищо друго не се противопоставя повече на Божиите цели, от най-добрите намерения на човеците извършени в тяхната човешка и религиозна ревност.
Има нещо във цялата структура на църковния живот, и в необходимостта да се извърши нещо, което да оправдае нейното съществуване и утвърждаване, което я принуждава да действа прибързано. Няма по-голяма смърт от това да чакаш, което е в самата същност на свещенството. Свещениците не могат да започнат своята свещеническа дейност, или служба , докато не се изпълнят седем дни на чакане. Седем е число да съвършен завършек, и завършека беше окончателната смърт на техните добри намерения да направят нещо за Бога. Докато това не умре, не може да има истинска свещеническа служба, а ако не е свещеническа, то нито е апостолска. Исус е Първосвещеника и Апостола на нашата изповед. Първото трябва да предшества последното. Нетърпението, своеволността, религиозните амбиции, необходимостта да правиш нещо и да бъдеш видян да правиш нещо, да бъдеш признат и одобрен е смърт за Божиите намерения.
Когато една църква е нетърпелива да върши неща и организира дейности (защото как иначе ще оправдае съществуването си?), и ако не прави нещо, и няма програма, как иначе ще укроти събранието? Защо те да продължават да идват? Ето защо се изисква да правят програми, за да привличат и запазват хората.
В своята осемдесет годишна възраст, когато Бог се явява лице с лице на Моисей при горящата къпина и го изпраща, какво казва Моисей по този въпрос, “Кой съм аз, че да ме изпращаш? Той е съкрушен човек, който няма никаква увереност в своите способности, които бяха от най-високо и благородно естество, дори по-родствена линия, бидейки Евреин от Евреи, от свещеническото племе, а още и египетски княз, бидейки обучен във всичката им мъдрост и знание. Но ето сега той е един човек напълно опразнен от себе си, нямайки нито капка увереност, че може сам по себе си да направи нещо, камо ли да избави цял народ от робство. Няма по-подготвен човек, от онзи, който вярва в най-дълбокото на сърцето си че въобще не е способен. Цялата подготвителна работа на Бога е да ни лиши от годността ни, преди да станем наистина годни. Това е напълно противоположно на целия религиозен начин на мислене. Според който е пълно прахосничество да се пропусне онова, което може да извърши един четиридесет годишен мъж, пълен с енергия и готовност да извърши велики неща за Бога. Колко от нас ги сърбят ръцете да тръгнем и да извършим нещо значимо за Бога? Обаче Бог не го счита за пилеене или разточителство или прахосничество да даде на Моисей още четиридесет години на чакане в пустинята, докато напълно се опразни от себе си – и тогава да го изпрати.
Факта, че виждаме че нещо трябва да се поправи не ни дава правото да го поправим. Ние нямаме право да действаме в отклик на нечия нужда. Моисей не беше изпратен защото той видя нуждата, но понеже, “викът на Израилевите синове стигна до Мен.” Бог видя тяхното страдание, и ние не трябва да ходим на основата на нашето виждане, но въз основата на Неговото изпращане. Каква огромна разлика има това със цялото тичане “насам натам”, което сега се случва в Християнството!
Докато Бог чакаше Моисей още четиридесет години, страданието на Израел беше удължено с още четиридесет години, и Бог не счете това, като нещо разточително или прекомерно. Моисей прие един цял народ да страда в продължение на още едно поколение, чакайки момента избран от Бога за Неговото собствено божествено действие. Това не е просто откровение за човека, но също откровение за Бога, който призовава и изпраща човека. Познаваме ли този Бог, по този начин? И докато не сме го познали, как бихме могли да бъдем изпратени, понеже как бихме могли да Го представяме и да изявяваме познаването на Него, ако самите ние не Го познаваме такъв какъвто Е? Апостолът е изпратен на нечие друго място. Той представлява Бога – не своите собствени мисли за Него – но онова, което е Той в действителност сам по Себе Си. Това е доста скъпо знание, като се има предвид колко страдание е било понесено през времето на чакането, и все пак Бог допусна да е така. Човешкото естество е такова, че винаги търси най-удобния и изгоден за себе си вариант, и иска да получи всичко сега. Но нашите пътища не са Неговите пътища, нито нашите мисли Негови мисли. Църквата действа много повече в духа на модерния вървеж отколкото в Духа на безкрайния и вечен Бог, който има далеч по-различно виждане за страданието от нас самите.