"Времето на Якововата скръб," което слага завършек на века и довежда израилевия Цар и Неговото управление над народите, ще бъде време на пресяване и очистване. Църквата трябва да разпознае и възприеме тоталните изисквания на такава задача и решително да възприеме идващите времена като централни и главни за цялото намерение на нейното съществуване. Ние съзнателно трябва да разбираме и да сме хванати за тези задачи, преднамерено и решително. Вие няма да стигнете до това чрез някакъв вид осмоза.
Трябва да осъзнаем какво тези последни времена означават, както по отношение на Израел, така и по отношение на ролята и функцията на църквата спрямо тези хора. На практика вечната съдба на човеците ще бъде решена чрез това какво ще направим със "най-малките от тези Мои братя" (Мат.25:40). Евреинът ще бъде "най-малкия" в тези дни. Най-почитаните и проспериращи евреи, които сега се носят на ръба на вълната на света, ще се окажат в положение само с риза на гърбовете си, изгонени сред народите във възможно най-отчайващо и опустошено състояние.
Ние трябва да се хванем здраво за това пророческо разбиране, и така да решим, че избираме да бъдем фактор в тяхното избавление в последните дни. Именно този избор, именно това съзнателно намерение, това възприемане на този мандат за нас самите, има потенциала за преобразяване на църквата. Всеки аспект на вярата се довежда до ново ниво на възприемане, до дълбочина на осъзнаването, и до нова действителност, веднага след като този централен въпрос застане на мястото си в схващането на църквата, като главна цел на нейното съществуване. Тогава всичко, което е свързано, ако и съвсем фино с анти-еврейски и анти-семитски остатъци, от които мислим, че може да сме свободни, ще изплуват на повърхността. Има изчистване, в дълбоко и интензивно действие на Бога за освещението на тялото. В Езекиил 20, Бог казва на Израел, "Ще ви срещна в пустинята на народите, лице в лице. И там ще дойдете във връзките на Моя завет и под жезъла на Моята власт."
Нещо се случва с остатъка евреи в пресяването на последните дни, което се явява фактор, чрез който те се връщат в Сион, като "изкупените на Господа," със вечна радост на главите си, и жалеене и въздишане са побягнали. Няма да има никакво завръщане въобще, докато няма църква на земята, която вече очаква това и подготвя себе си да бъде спасителен инструмент в ръцете на Бога за тези измъчени хора във време, което скоро идва, защото, когато дойде, ще бъде внезапно. Тази перспектива трябва да бъде централна за цялото ни намерение и съществуване. Ето защо ние се нуждаем от стратегическото водителство на Бога, което идва чрез действието на Духа, чрез достоверни части на тялото, чиито пророчества не са някакво душевно упражнение, или привличане на вниманието към себе си, но достоен за доверие израз на Божията мъдрост и воля в критични моменти на решение. Можете ли сега да видите, какво ни е било пробутано? Ние дори не сме наясно дали пророчеството, което чуваме е от Духа, или от човека. Този вид на несигурно и неясно състояние не може повече да бъде търпяно в часа, който е дошъл, когато има една толкова дълбока сериозност на Бога по отношение на църквата. За нашите намерения и призив, ние се нуждаем да чуем от Бога в критични моменти чрез пророческо слово, език, тълкувание, или слово на мъдрост. Ние сега се нуждаем от действията на дарбите на Духа, в контекста, в който Бог винаги е възнамерявал. Църквата, която придобие това чуване от Бога, е църквата, която е дошла на място на сериозност в Него, чиито членове са изпитани и познават един друг, така щото когато дойде слово, те знаят, че не е от човеци, но от Бога.
И не е случайност, че молитвата и поклонението на такова общество ще отразява истината на тази реалност, защото молитвата и поклонението не са лукс, а духовни оръжия. Но те не са по-стойностни и реални отколкото самите ние сме, не са по-значими от истинността на това, което сме самите ние пред Бога. Не се изисква техника или методология, но израз на поклонение, което идва от преживяването на Божията изкупителна сила в нашия живот, защото ние сме събрани заедно в нещо изключително сериозно. Ние не се срамуваме да бъдем третирани, и когато се случи да бъдем третирани чрез брат или сестра, ние ще се радваме на свободата и избавлението, които идват от освещаващото действие, което е чакало за именно такива условия, за да бъде придобито. Бог няма да ни срещне по нашите стандарти. Той няма да играе нашите игри. Той чака за онова, което е истинно, реално и сериозно, което разпознава грях, поквара и нужда. Само тогава можем да преживеем Божията благодат. Нашата молитва е пропорционална на реалността, в която сме достигнали, и такава молитва е мощна и задвижва небесата. Тя се е придвижила от едно безучастно натрупване на светии, чийто реален фокус е върху самите тях, и чиято духовна егоцентричност никога не е била разчупена. Ние можем да доведем егоцентризма в църквата по същия дълбок начин, по който го знаем, че е в света. Всичко, което сме направили, е да променим обекта. В света са плътски наслади, удоволствия и материални неща. В църквата е същото его и себе: "Как ти се хареса събранието? Какво мислиш за проповедника?" Този себичен фокус е закостеняла сила, която може да бъде разчупена единствено, когато самите ние не сме центъра на нашите грижи и занимания, но Бог и неговите цели в контекста, който сега поставям пред вас и наричам апостолски.
Това не е някакво наивно тяло, защото знае, че църквата е място на страдание, преди да е място на слава. Страданието е характерна черта на този вид взаимоотношение. Не защото ние възнамеряваме да се тормозим един друг, или да представляваме заплаха или дразнение. Но е самото естество на нещата, защото членовете на тялото са от различни места на зрялост и произход. Онова, което характеризира църквата, която описвам, е че тя охотно желае такова страдание. Тяло от такъв вид се води от съзнание за вечността. Неговото поведение в този настоящ момент се определя от вечността, знаейки, че има както вечен съд, така и вечна награда. Това, което ги засрамва и стимулира, е разбирането, че не желаят да претърпят вечно огорчение и разочарование от това, че са живели под нивото на Божията слава и са избрали начин на християнски живот и опитност, които са удобни, и не са заплашени и изпитани.
Ходатайството на такава истинска църква, изразено в молитва и поклонение, е автентично, защото то е заявление на истината, която струи от техния съвместен живот. Такъв вид реалност и такъв вид живот заедно афектира не само поклонението на такова тяло, но и тяхното разпознаване. Тяхното разпознаване е много по-прецизно, много по-способно да пресее и отдели онези неща, които измамват и впримчват християните, които са плитки. Ако продължаваме да бъдем автономни, своеволни индивидуалисти, които посещават служби в неделя, а правят свои собствени решения, планове и програми, за които нито дори споменаваме и питаме, то властите на тъмнината няма да ни взимат насериозно. Те знаят, когато сме покорни на Господа. Ако това подчинение е само повърхностно, ако сме се изолирали от неговата дълбочина, ако нещо в нас не желае да застане под авторитет, защото вижда негов дефект, то тогава на такова тяло му липсва апостолския характер, който предизвиква респекта и признанието от властите на тъмнината. Ние трябва да поемем риска на послушанието на онази власт, чийто характер може да има недостатък в един или друг аспект. Те винаги ще имат този недостатък, освен ако не бъдат съединени с нас в реалността на тяло, защото както на овцете, така и на овчарите се служи в църквата. Ние нямаме извинение да въздържаме нашето подчинение на властта, която Бог е поставил в тялото в лицето на хора.
Истинският тест за това да ли сме достигнали до реалността, към която Бог ни призовава, е отношението на нашите собствени деца към нея. Усещат ли нашите деца, че онова, с което ние като възрастни се занимаваме е достойно не просто за тяхното внимание, но също и за тяхното участие? Или те само се придържат за дрехата ни поради необходимостта, която им налагаме? Дошли ли сме до място на реалност, която сме усвоили, и която непрестанно да ги впечатлява като нещо, достойно за тяхното собствено участие, и че това не е просто някакво занимание за възрастни, на което ние се радваме за тяхна сметка? Поради липсата на тази реалност ние твърде лесно сме се впуснали в създаването на детски програми и всякакви други алтернативи, с надеждата да ги задържи на някакво ниво на взаимоотношение, защото реалността, която Бог изисква, и която би извикала тяхното участие, не е налична, понеже не сме пожелали тоталността на отдаването, каквато такова тяло изисква. Нашите деца ни показват със своето неудовлетворение и раздразване, че не сме постигнали Божията мярка и че нямаме намерение да го сторим. Те разпознават, зачитат и рефлектират реалността и сериозността на участието на семейството в начинанията, на които те са предали себе си.
Ако определим себе си по начина, по който сега представяме, то е твърде вероятно да изпитаме лишения от един или друг вид. Ние идваме до една небесна реалност, която познава наградите, които правят нашите настоящи загуби временни и леки. Бог ще позволи да бъдем изпитани в областите на притежанията ни, на репутацията ни и по други начини, в които ние можем да намерим себе си съблечени и лишени.
Църквата е в процес на възстановяване до онази среда, в която е била в началото, което означава, че нашите библейски изучавания няма повече да бъдат интересна употреба на Писанията за наслаждение и удоволстване в проникновението и разкриването на неща, които идват от тях. Те ще бъдат поставени в контекст на спешност, като че са писма писани до нас, защото ще живеем върху острието на екстремни ситуации, с които ще се сблъскаме и конфронтираме в последните дни по начина, по който ни е познат от първата църква. Библейско изучаване, като едно безобидно занимание в средата на седмицата е мярка, в която сме се придвижили от апостолския контекст в нещо от много по-низш вид. Когато се върнем отново към реалностите, които църквата познаваше в началото, тогава Божието Слово ще има неоспоримост, сила, пробивност и сериозност, каквито по настоящем няма в нашия живот. Ние ще сме се придвижили от Библейски изучавания към поучение в Божия път и Неговите намерения. Всяко нещо заявено тук е въпрос на нашия избор.
Тялото, което описвам е тяло, което се бори за вечната награда и венец, и не счита мъченичеството за нещо страховито, а за привилегия. Ако тази епоха не завърши в реалността на мъченичеството, то изсред всички човеци ние сме най-измамените. Очакването на мъченичество не е някакво отвлечено, романтично опасение, но реалистично схващане за това, какви ще бъдат последствията от такъв вид посвещение в последните дни. Целият стил на живот на такова тяло е продукт на такова умонастроение. Този вид тяло трябва наистина да бъде отделено от света по абсолютно радикален начин и трябва да поддържа своето посвещение ежедневно. То трябва да бъде едно съзнателно продължение на апостолското минало. Трябва да вярва, че има облак от невидими свидетели над него, тези, които са претърпели опозиция дори до смърт, без да получат наградата си приживе, и които няма да достигнат съвършенство без нас. Това е характерно, апостолско мислене, разбиране и очакване!