Тъи- като гледам че по тази тема не се говори много би искал да опиша малко ситуацията в тези заведения които по скоро приличат на Концлагери където буквално умират хора забравени и оставени от всички и от Бога излишно е да казвеам че има нужда от молитва и от деиствие за да се разбие тази здрава крепост на Сатана.
Месеци след като напуснах Псих. аз си спомнях с дълбока, огромна тъга хората там но за съжаление не мога да им помогна много.
За съжаление сега съм ограничен в времето. Молете се , не мислете само за себе си. Да опасно е да конфронтираш Бастионите на Сатана но това е Божията воля!!!
Малцина са тия които се осмеляват да настъпят дявола за опашката.
Аз не съм бил на такива места и не съм имал през годините много вземане-даване с психично болни хора. Поне от това, което съм виждал от медиите, най-вече преди да повярвам, и което сега си спомням--това наистина са места на печал и крепост на сатана. Те ми напомнят за това колко Църквата се е отдалечила от апостолската реалност, защото апостолите са изцерявали тези хора в знак на идването на Божието царство на земята. А в днешно време хората биват изпращани в психиатрични клиники, отхвърляни от обществото (както беше и по времето на нашия Господ) и тъпкани с хапчета. Най-много се стига дотам ние да се насърчаваме едни други да "вярваме" и да ходим "да настъпим дявола по опашката". И като отидем да се конфронтираме, провалът и огорчението ни са пълни, когато видим, че силата липсва и сме изправени пред непревземаема крепост, напук на амбициите ни.
По човешки ние страдаме. Иска ни се да помогнем, да извлечем максимума от себе си, за да победим врага, да си отмъстим... Повлияваме се от емоциите си, ядосваме се, и се навиваме да четем повече Писанията, да се молим повече, да ходим да проповядваме по-смело и по-често--въобще всичко, което човешкият ни ум може да роди ние опитваме. Понеже искаме да спасим света. Искаме да направим добро... И както Моисей, който по самоинициатива уби египтянина преди години по-късно да бъде повикан и изпратен от Бога, за да върши
Божията воля, така и ние вършим "добри дела"--и берем срам и отчаяние, или пък (което е по-лошото) имаме някакъв успех и започваме да се възгордяваме. Въпросът е: наистина ли е Божията воля ние да конфронтираме бастионите на сатана? Би ли изпратил Бог например човек, който не е подготвен за такава мисия? Някое бебе в Христа, което не е обучило сетивата си да различава добро от зло, правда от неправда? Бог
всички ли изпраща?
От Писанията става ясно, че
не всички са изпратени и не всички имат силата от Бога да разбиват тези крепости на сатана. Не че Бог не иска всички в един момент да порастнем в Христовата пълнота, да бъдем съвършени, не егоисти, но това
отнема време. За да бъде изпратен един воин на бойното поле, той първо трябва да бъде подготвен, кален в изпитания, доказан, верен, на когото командирът може да разчита. Не наемник, неопитен, нелоялен, самонадеян, бил той и добронамерен. Първият ще има успех, докато на втория не може да се разчита.
Добре, но Бог не избра ли слабите неща на този свят, за да конфронтира силните? Не е ли Неговата сила съвършена именно в нашата слабост и недостатъчност? Това е така. Но има
едно условие. Ние
да дадем кормилото и водачеството на Него. Не ние да използваме Неговата сила за нашите си цели, а Той да използва нашата слабост за Неговите. За да не може никоя плът да се похвали пред Бога или да прослави себе си, а за Него да бъде цялата слава. Бог няма да се прослави, когато ние уж вършим волята му със собствени сили и собствена мъдрост (например решавайки, че трябва да отидем да проповядваме в еди-коя си болница), защото тогава аз-ът е на трона и управлява. Той е готов на всякакви саможертви само и само да не се провали, да не се посрами, да не "провали" Бога. Вместо да уповава на Него и да Го следва. И точно тогава се получават истории като тази със синовете на Скева (в Деяния 19), които, понеже нямаха Божия печат, бяха надвити и набити от демоните. Или пък се стига до "съживления" като на проповедника Тод Бентли в Лейкланд, Флорида, именно защото човек проповядва евангелие на думи и без сила, което нито разбира и нито познава, сиреч едно друго благовестие. (Евангелието на Бентли дори и на думи няма общо с истината.)
The Disciple, истината е, че
малцина ще бъдат спасени. Ние не можем и не трябва да се опитваме да повишим бройката, както някои правят, защото
Бог спасява. Още повече като олекотим или опростим благовестието и търсим формули за спасяване на души. Спасението и изцерението не е просто декламиране или проповядване на доктрини, от типа "колкото повече толкова по-добре" (познавам проповедници, които буквално благовестват на всеки срещнат по улицата). Ние първо трябва да сме спасени самите, за да има нашето свидетелство сила и посока, за да бъде пътят на спасението истинен и валиден. А този път на спасението е труден и тесен, и малцина ще поемат по него. Това значи ли, че Бог е неверен или несправедлив, понеже човеците гинат без Него и не се обръщат към Бога? Да не бъде! "Когато бяхме още грешници, Христос умря за нас" (Римляни 5:7). Когото Бог е избрал и предузнал, Той и ще повика, и ще спаси. Деветдесет и девет овце ще остави, за да намери изгубената овца и да я прибере в кошарата Си.
Тъй че не се притеснявай и не се отчайвай, а търси Божията воля и я върши. Не само хората в лудниците, а
целият този свят е под властта на лукавия. Аз имах подобни угризения за хората в университета, в който учех--че едва ли не, ако аз не ги спасях, те щяха да бъдат обречени, и аз трябваше да стоя там и да чакам момента си търпеливо, дорде ги избавя. Но Бог не изисква това от нас:
Той не иска ние да посветим живота си на човеците, а на Него! Всичко друго е примка и капан за нас, и е извън Божията воля. Всъщност, седейки в този университет, уж за да спасявам хора, аз се противях на Господа, който казваше: "Излезте от нея, люде мои, за да не участвате в греховете й..." Представи си Ной да беше се огорчил на Бога, че не му е оставил достатъчно време да проповядва и да спаси повече хора от някогашния свят; или пък Лот да беше решил да остане в Содом въпреки предупреждението на Божиите пратеници, за да спаси някоя и друга изгубена душа, да не погине. И това въпреки Божията заповед (да влезе в ковчега или да напусне града)! Такова своеволие се нарича хуманизъм и няма нищо общо с Божията любов. Разбира се, имаме и примера на пророка Йона, който беше пратен от Бога да проповядва в град Ниневия, но не пожела да отиде, та трябваше Бог да го призове отново от корема на една риба.
Изводът е, че ние трябва да чуваме и да се покоряваме на Божия глас.
По същия начин всеки, който самозвано отива "да настъпва дявола за опашката" ще бъде обречен на провал. По същия начин бяха избити и тези от Израил, които дръзнаха да отидат без Бога в обещаната земя, след като Господ им каза да се върнат обратно в пустинята.
Затова и днес мнозина от "мисионерите" са просто едно голямо нищо, защото никога не са били пратени от Бога, а от човеците.
Когато човек е пратен от Бога, тогава Бог е с него и върши волята си чрез него и тогава Бог се удоволства най-много.
Винаги преди да бъде пратен някой Бог го е подготвял преди това. При Мойсей бяха 40 години, при Павел бяха по-малко от 20, при апостолите бяха около 3 години, но имаше време на подготовка. Апостолите не ходеха да гонят демони преди да им бъде дадено, защото никой не може да вземе нещо на себе си ако не му е дадено отгоре.
Амин, Тихомир. Много точно и пълно.
Всъщност мисля, че подобна тема (за "великото поръчение") беше започната преди време:
http://www.fellowshipbg.org/index.php?topic=70.0