А какво да кажем тогава за молитвите на хората от света, които още не са познали Бог, но са почувствали нужда от Него?
Ако Бог ги е съкрушил и те са осъзнали, че живеят в тъмнина, страх и лъжи...и паднат на колене пред Бог, за да Го молят за прошка и милост...Значи те нямат право да се молят (или молитвата им е мерзост), понеже все още не познават цялото Слово (Истината)?!?
...........
Аз не разбирам какво значи да се моля по Божията воля или своеволно (?). Обикновено се моля когато чувствам нужда да общувам с Бог (за прошка, за благодарност, за помощ, за мъдрост или просто да общувам с Него). И когато се моля, се моля да е Неговата воля.
Никой човек от света не може да извика към Бога
истински без това да е дело на Святия Дух в сърцето му и живота му. И ако е дело на Святия Дух, то е според Божията воля и Бог слуша.
Виждам обаче, че използваш израза "чувствам нужда" да се моля. Човешкото сърце е окаяно и страшно болно и както то чувства и желае - Бог не се води от него. Ние трябва да се молим независимо дали чувстваме нужда или не чувстваме нужда. Праведния се моли защото за него е като дишането да уповава и да се осланя на Бога
за всяко нещо. Истината е че
ние имаме най-голяма нужда да се молим именно в моментите в които не чувстваме никаква нужда от това.
И нека не забравяме думите на апостола:
1Йоан 5:14 И увереността, която имаме спрямо Него е това, че, ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша;
1Йоан 5:15 и ако знаем, че ни слуша, за каквото и да Му попросим, знаем че получаваме това, което сме просили от Него. Бог слуша ако просим по Неговата воля. Ако не е по Неговата воля Бог няма да ни послуша въобще, дори няма никаква гаранция да си мислим, че въобще обръща някакво внимание на такива молитви. Това е много
отрезвяваща мисъл, която трябва да ни накара да сме много внимателни в това как и за какво се молим. Думите на Яков също идват да потвърдят:
Яков 4:3 Просите и не получавате, защото зле просите, за да иждивявате в сластите си. Тук се засяга не само волята, но и
намеренията и мотивите на сърцето ни.
Аз бих искал да поясня по въпросите на Джони, че има поне два вида молене, според както е писано:
Фил. 4:6 Не се безпокойте за нищо; но във всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение;
Еф. 6:18 молещи се в Духа на всяко време с всякаква молитва и молба, бидейки бодри в това с неуморно постоянство и моление за всичките светии, Двете думи молитва (proseuche) и молба (desis) са двата основни вида молене пред Бога.
Desis е точно това, което българската дума "молба" означава - да поднесеш молба пред Бога за нещо конкретно, конкретно искане или представяне на конкретна нужда.
Proseuhe е много богата дума според мен и се състои от две думи: pros (към, от страната на, лице в лице) и euche (имаща две значения - да желая и да се обрека, да се посветя). Със друго думи молитвата означава да се предстоява пред лицето на Бога, бидейки от към Негова страна и да представяме определени желания от една страна (тук трябва да помним, че праведния желае само Неговата воля) и да се предаваме посвещаваме на Него от друга.
В този смисъл думите "
непрестанно се молете" 1 Сол. 5:17 означават непрестанно пребъдване на нашия вътрешен човек пред Бога и непрестанна комуникация с Него. Това е действие на човешкия дух, и ако човешкия ум да е зает с ежедневните ангажименти, пак това не пречи човек да пребъдва в сърцето си в молитва пред Бога.
Не знам за вас как сте го преживяли това нещо. Но при мен се случва така, че мога да водя разговор с някого, а в същото време в сърцето си да предстоявам пред Бога и да викам към Него за съвсем други неща, нямащи нищо общо с този разговор или със занятието с което съм зает. За съжаление не мога да се похваля, това да е наистина непрестанно, както ни наставлява апостола.
И тук е мястото на
съкрушението. Няма истинска молитва без съкрушаване. Няма истински вик към Бога освен от унижен ум, смирено сърце и съкрушен дух. Именно съкрушеността на сърцето е тази, която ни кара да викаме и престояваме постоянно пред лицето на Бога.
Как тогава да придобием съкрушеност? Постоянното осъзнаването на
огромната немощ и неадекватност в която се намираме
спрямо отговорностите ни в този живот е това, което ще ни държи съкрушени. Тези отговорности включват не само ежедневните ни отговорности в семейството и на работа, но още повече нашата отговорност спрямо
Божията Правда и Божията Слава. Ние сме отговорни да живеем
праведно във всяка наша постъпка, дума и мотив. И ако това не е съкрушаващо само по себе си, отговорността спрямо Божията Слава е способна да ни тръшне по-лице на земята в
пълна агония.
Причината да не сме съкрушени е че ние сме самоуверени спрямо ежедневните отговорности, повърхностни или себеправедни в отговорността ни спрямо Правдата и напълно нехайни в отговорността ни спрямо Славата.
Самата мисъл, че сме отговорни да прославяме Бога със всяко наше действие
е смазваща. Как е възможно, човешко същество, черепка от земните черепки да прослави БОГА? Този пред Когото всичките народи са като прахта по земята? Аз се съкрушавам от отговорността си спрямо ежедневните неща, отговорността ми спрямо Правдата ме кара на треперя, а отговорността ми спрямо Славата - да примирам! Разбира се не и когато сърцето ми се закоравява, не и когато нехая и забравям за Славата.
Но
ако помним и не забравяме за всички тези неща, ще станем, както е писано:
Пс. 22:14 Разлях се като вода, И разглобиха се всичките ми кости; Сърцето ми стана като восък, Разтопява се всред вътрешностите ми. Това е истинска съкрушеност, такава каквато ни кара да викаме непрестанно пред лицето на Бога в сърцето си. Ако и никой около нас да не може да види това. Това е непрестанната молитва, онази която е като дишането за съкрушеното сърце и сломения дух.Дано Бог ни даде благодат никога да не забравяме нашата отговорност спрямо Него, за да бъдем винаги съкрушени и непрестанно молещи се.