"Our greatest sin was the desire to survive ( Нашият най-голям грях беше желанието ни да оцелеем)."
Можем да благодарим на Бога, че това желание няма власт над нас: "като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече не греха. Защото, който е умрял, той е оправдан от греха" (Римл. 6:6-7). И все пак ние трябва ежедневно да потискаме/умъртвяваме това желание у себе си, когато го осъзнаем, защото, ако му оставим и малко свобода, то ще роди грях и после (духовна) смърт.
Много е лесно също човек да си сметне, че това "желание да оцелеем", не е силно у него и е леко преодолимо. Именно в тези моменти на изпитание, обаче Бог ни показва същността на нашето сърце и на нашето посвещение. От тази гледна точка, да познаем себе си по този начин, е за наше добро. Гледайки накъде отива християнството в днешни дни, "желанието да оцелеем" почти е изгубило своята практичност.
Няма да забравя един случай преди около година. Това беше може би първият път в живота ми откакто съм повярвал в Христос, когато се уплаших, че може да умра--не само в съзнанието си, или пък заради падение в грях, а заради осезаема външна заплаха. Едно момче, което познавах ме заплаши, мен и един друг брат и приятел, че ще ни убие--а аз дори не смятах, че има някакъв мотив, освен факта, че Христос в нас го изобличаваше, и че може би се беше дрогирал. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че е способен да го направи. А той ми беше уж познат и приятел. Та избягах тогава, признавам, и ме нямаше вкъщи цял ден, даже два.
Тогава Бог ми показа нещо важно:
че ако не съм умрял за себе си и този живот, аз не мога да живея за Него; че ако искам да спася живота си, ще го изгубя. Помня, че постих два дена тогава, а нещата, които обикновено вършех през деня бяха изгубили всякакъв смисъл на фона на вечността. Като се замисля, оттогава май не съм постил така, което ме навежда на мисълта, че смъртта на старото естество в мен не е така безвървратна в днешно време.